Читать «Да си откраднеш живот» онлайн - страница 2

— Лубо /ю — то не можеше да произнася/, какво ще кажеш да работиш за нас?

— Нали това правя? — престорих се на наивник аз.

— Говоря за сериозна работа, която ще ти донесе добри пари! Ще си купиш нови дрехи, кола, може да си хванеш красиво момиче. Пък и няма да спиш все в тая барака, я! Ще можеш да си наемеш квартира!

— Защо мислиш, че си нямам момиче?

— Е, хайде приателу! Аз не разпитвах нищо, когато те взех при мене. Разбрах, че бягаш от някого, но не питах. Може да бягаш от полицията, но това не е моя работа. Виждам, добре работиш, а нямаш приятели! Ни момиче, ни момче! Сега предлагам по-добра работа! Трябва сам да решиш!

Въжето се затягаше. Ако откажех, току-виж съм останал и без тая работа. Ако приемех, отново се забърквах в поредната каша. Трябваше да измисля нещо приемливо и за мен, и за тях.

— Виж, шефе! Вярно, че бягам, но не е от полицията! Можеш да провериш, когато искаш! Не знам чувал ли си за едно нещо, дето му викат „нещастна любов“? Бягам от едно момиче, защото ме излъга! Не мога да стоя в моя град, не искам да я срещам всеки ден, а да не сме заедно! Още повече, да я виждам с други мъже! Разбираш ли?

Месут ме изгледа с едно око крайно недоверчиво, но се направи, че ми вярва. Преди да си тръгне заръча, да си помисля още веднъж и на мен ми стана ясно, че дните ми на дюнержия най-вероятно са преброени.

Точно в този скапан момент усетих, че съм наблюдаван. Когато човек живее на ръба на бръснача, си изгражда рефлекси, без които не би оцелял и ден. Срещу мен на улицата, пред един мини маркет се намираше фризер за сладолед, на който обикновено работеше възрастна лелка. Сега там бе подпряла красивата си главица някаква хлапачка и най-безсрамно ме зяпаше. В първият момент изтръпнах и се вдървих, но после си дадох сметка, че ако беше от преследвачите ми, нямаше да се усмихва по този начин. Всъщност, ако трябва да бъда честен, май до момента никой не ме бе гледал толкова дружелюбно. И странно, с тая моя изтръпнала душа изведнъж разбрах, че и аз съм човек като другите.

Отидох до момичето и му предложих да направим трампа, дюнер за сладолед. То се усмихна тъй мило, че нещо ми заседна на гърлото.

— Става! Само, че не ям пилешко!

— Язък! — въздъхнах печално — Дюнерите ни са с пилешко месо. Сега трябва да се харча за сладолед!

— Защо? Аз ще те почерпя!

— Бягай, бе! Че ти ако черпиш всеки срещнат, до довечера ще фалираш!

— Какво от това? Сладоледа си е мой, а и аз не черпя всеки срещнат. Нали сме колеги, все пак!

— Да, бе! Колеги! Ха — ха!

— Да не би продавачите на дюнер, да са по-престижни от тия, дето продават сладолед?

Ей тъй се запознахме с Вики, от Виктория и разбрах, че този ден просто замества майка си, която е болна. Иначе бе ученичка в Икономиката и тази година щеше да е абитуриентка. Родителите и бяха разведени, тя имаше и по-малък брат, който обаче живееше при баща и. Голямата и грижа бе, с какво ще отиде на бала до ресторанта, който се намираше в Златни пясъци.

— Нямаш проблем! — праснах се аз — Ще те закарам! Само кажи в каква кола предпочиташ? Мерцедес, Ауди, БМВ? — имах предвид крадена, но тя не подозираше разбира се.