Читать «Да си откраднеш живот» онлайн

Красимир Бачков

Да си откраднеш живот

Пролетта на 2005-та ме настигна във Варна, с осем лева и една фалшива шофьорска книжка в джоба. От два месеца ме гонеха братята Саркизян, за половин килограм хероин, който всъщност дори не бях задигнал аз. Крадливото копеле, по прякор Жабока, с което се подвизавах през последната година в района на централна гара в столицата, ме изпържи и духна с дрогата зад граница. Стоката от братята бях получил аз и естествено сега те гонеха мен. На няколко пъти бях на косъм от смъртта, а един път дори ме пипнаха, но случайността или късмета ми помогнаха да се измъкна. По-скоро бе късмет, защото много ми вървеше на всякакъв хазарт и в трудни ситуации винаги се измъквах сух от водата. Може би затова копелетата, с които общувах ме наричаха Люк-Любо, демек, щастливия Любо.

Сега се шляех из морският град без пари, подслон и никакви приятели. На 23 години, кестеняв, висок и достатъчно глупав, за да се забъркам в подобна каша, седях на една пейка в морската градина и си спомнях милото лице на мама, когато ме гушкаше като малък, след поредната сторена беля. Още помнех топлите и сухи ръце, мирисът на прост сапун от дрехите и онова неповторимо усещане за дом и подслон, което ми даваше прегръдката и. Иначе сменяхме квартирите от град на град, в зависимост къде си намереше работа тя. Израсла в детски дом, мама тръгнала с първият негодяй след навършване на пълнолетие. Той, разбира се, не пропуснал да я ошета и когато разбрал, че на бял свят ще идвам аз, естествено изчезнал и я оставил да се оправя сама. С невероятни лишения тя ме отглеждаше, докато навърших 11 години. Тогава почина, а по детските домове тръгнах аз. Слава Богу изтраях едва до петнадесет годишен, след което завърших висшият колеж по улично право в София. Като бездомно псе се скитах немил-недраг и нямах кураж да сторя и най-малката добрина някому. От повечето хора бях видял само зло, а съжалението което проблясваше в очите на малкото останали, ме караше да се озлобявам безпричинно и глупаво, като малко кутре на стара обувка. Обикновено като я закъсах съвсем, се сещах за мама и сякаш тя, някъде от небитието ми помагаше да се изправя и тръгна отново.

Свикнал да импровизирам всеки следващ момент, измъкнах от близкото кошче за смет един вестник и се зачетох. Беше вестник за обяви и се намираха доста такива за работа. Аз не бях претенциозен, избрах си две — три и тръгнах по адресите. Вечерта вече бях продавач на дюнер — кебап, при едни араби в центъра на града. Заплатата не бе голяма, но имах безплатна храна и дори легло, в ламаринената барака където работех. Повече за момента не ми бе нужно. Подкарах я като обикновен човек и дори си засякох лека брадичка, за да не ме разпознае някой от преследвачите ми. В средата на април усетих, че моите работодатели — арабите, се занимаваха не само с изхранването на гражданите. Основният им бизнес всъщност беше търговия с проститутки, най-вече от ромски произход. Докато незабелязано ги проучвах, те също си бяха направили своите изводи за мен и един ден моят шеф Месут, направо ме запита: