Читать «Да поплачем заедно» онлайн - страница 2

— Благодаря! — изтърсих аз. Не бях подготвен за това. — И аз те обичам.

— Не ми благодари! Това не е подарък…

— Добре! — усмихнах се аз. Нямах думи. А и не бяха нужни. Иначе не съм от приказливите, но когато съм с нея, не мога да си затворя устата. Тя мълчеше. Било й приятно да слуша.

Ето я! Пак гледа от последния рафт на библиотеката и мълчи. А моето изобрежение фиксира с поглед затъмнения прозорец и си мърмори нещо под носа. Реших да ги запозная.

— Хей, адаш! — викнах му — Не искаш ли да те запозная с едно хубаво момиче.

Той повдигна рамене с привидно безразличие. Но знаех, че не е така. Познавах го добре. Та нали съм си аз.

— Това е Ани — соча с отворена длан. Тя кимва леко и ме поглежда лукаво в очите. По — точно в лявото. — А това съм аз.

Адашът ми не сваля очи от тъмния прозорец. Само като че ли се окашля и стана по — тъжен. А пак аз, за негово добро…

Ани бе севла очи и вече не се усмихваше. От няколко дена сме разделени. Говорим си по телефона, но не е същото. Друго е, студено. Не мога да я погаля с ръка. Уговаряме се да се срещнем отново някъде, но как, къде, кога? Защо в тази малка страна има такива големи разстояния? Няма да е лошо, ако си пишем. Казах й го по телефона. Съгласи се. Но още никой от нас не е седнал да пише. Трудното е да започнеш. Пък то напишеш ли първите няколко реда, после е лесно. Нали така? Кимва ми отегчено, затваряйки за момент очи. Какво, омръзнах ли ти вече? „Не!“ — върти глава тя. Косите й повтарят движенията на главата с известно закъснение. Това я прави още по — красива.

Оттатък се чува дрънчене на лъжици и чинии. Гласът на баща ми. Време е за обяд. Нямах апетит, но никой не се учуди.

Когато се върнах в стаята, беше станало още по — тъмно. Сигурно очите ми още не бяха свикнали след ярката светлина в кухнята. Пред мен шареха зелени петна, които след малко изчезнаха.

Те се гледаха. Да, тя беше повдигнала поглед нагоре, а той беше извърнал цялата си глава към нея. Говореха си нещо и се гледаха. Наистина са голяма двойка! Нещо ме човъркаше отвътре. Окашлях се. Не ми обърнаха внимание. Колко бързо хлътнаха. пак се окашлях — по — силно. Същият ефект. Причерня ми, сигурно ревнувах. Аз съм виновен. Защо ги запознах? Станах, отидох до библиотеката и го накъсах. На милион малки парченца. Погледнах я. Очите й бяха влажни. „Защо!“ — питаха те. „Защо!“ — потрепваха устните й. „Та нали това беше ти!“ — поклащаха се къдриците й. Чувствах се убиец. На самия себе си. „Прости ми!“ — исках да я погаля. Но как се гали снимка? Взех я и я притиснах до сърцето си. Усетих сълзи по ризата си. Бяха топли и истински, макар и да ги нямаше. Какъв глупак съм! Очите ми бяха набъбнали. Ние винаги плачем заедно.

Трябва да й пиша. Обещал съм. Ще започна с тази история. С молба за прошка. Тя повдигна хартиената си глава от скута ми и каза:

— Няма нужда! Човешко е.

После се целунахме. Както само ние се целуваме.

Информация за текста

Източник: [[http://sf.bgway.com|Библиотеката на Александър Минковски]]