Читать «Да поплачем заедно» онлайн

Стефан Бонев

Стефан Бонев

Да поплачем заедно

Беше красива и добра. Подпираше се на книгите на най — горния рафт на библиотеката. Гледаше и се усмихваше. Косите й бяха къдрави и черни. На гърба й имаше надпис с едър женски почерк: „С МНОГО ЛЮБОВ!“. До нея бях подпрян аз. Със скръстени ръце и наведена глава. Тогава явно съм бил много отчаян. Токущо си бях обръснал мустаците, с които толкова се гордеех и ми предстоеше казарма. По него време все още не се познавахме. Давмата гледахме в различни посоки.

Обичах да се изтягам на канапето в другия край на стаята и да ги гледам. Тук винаги бе полутъмно, поради спуснатите щори. Лежах с ръце под главата и гледах, взирах се, докато в един момент не започнеше да се движи пред очите ми. Устните й ту се разтягаха в усмивка, ту се свиваха сериозно. От време на време помръдваше глава и се усмихваше с крайчеца на устните си. Това го обичах най — много. Винаги гледаше към мен, независимо къде се намирах. Нарочно заставах в различни места на стаята, но погледът й винаги беше в очите ми. Впрочем какво значи да гледаш в очите? Опитайте се да гледате някого в двете очи едновременно. Физически не е възможно. Като кажат само: „Погледни ме очите!“ А по — правилно би било: „Погледни ме в дясното око!“ Или: „Погледни ме в лявото!“ Споделих го веднъж с нея.

— Не! — отвърна ми тя — Губи си чара.

И ние продължихме да се гледаме в очите. Прилепяхме лицата си и те се сливаха.

— Така вече може! — усмихвах се аз и тя ми намигваше с лявото си око, с което ме караше да я притискам още по — силно до себе си. Чувствах, че ще я смачкам в прегръдките си. Толкова крехка беше. Но иначе и не можех. А и тя не се оплакваше. Беше й хубаво. Много обичах да ми намига с лявото си око. С дясното не можеше. Колко ли не се мъчих да я науча. Нищо… Накрая тя се ядосваше на себе си, а аз я успокоявах, че в това и е чара. И беше истина.

— Намигни ми пак! — казах на нейното изображение от горния рафт на библиотеката. Тя ми намигаше отляво и се усмихваше. После започваше да мърда устни в безгласен говор. Не разбирах немите й думи, но знаех, че е нещо хубаво и нежно. От време на време поглеждах и своето изображение, гледащо с наведена глава към затъмнения прозорец. Мърмореше нещо под носа си. Не си спомням какво точно съм говорил тогава. Може би за двете години, предстоящи ми в казармата. Също такава снимка подарих и на нея. Предлагах й много други, но тя избра точно тази. Харесвала ме, когато съм намръщен. А всички други искат да се усмихвам. На гърба й бях написал: „С МНОГО ЛЮБОВ НА СЯНКАТА ОТ ДЪНЕРА, КОЙТО СИ ИМАШЕ ТРАМВАЙ!“ Не се напъвайте, няма да разберете. Беше хубаво. И ще бъде! Пак, отново… Нали! „Да!“ — кима тя от последния рафт на библиотеката. Обичам те! А ти? „Да!“ — отново поклаща къдрици Ани. Никога досега, на никоя моя приятелка не го бях казвал. Струваше ми се смешно и гръмко. Беше ми признала, че и с нея е същото. Дълго не искаше да ми го каже. Ето как стснс. Пътувахме с влвка за вкъщи. В купето имаше още двама души, които дремеха на отсрещната седалка. Бях положил глава в скута й, когато най — неочаквано тя се наведе над мен. Целуна ме, погали с пръст веждите ми и го каза.