Читать «Да поиграем на отравяне» онлайн - страница 2

Доволен от себе си, той се изпъна на стола. Очите на децата бяха приковани върху него.

— Хей, вие там, какво си шепнете? За черната магия ли?

Едно момиченце вдигна ръка.

— А какво е това черна магия?

— Ще го обсъдим, когато двете ви приятелчета си признаят за какво си бъбрят. Хайде, млади хора, чакам.

Надигна се Доналд Бауър.

— Вие не ни харесвате. Ето за това си говорихме. — И си седна на чина.

Господин Хувърд сви вежди.

— Уважавам откровените хора, истина е. Благодарен съм за честността ти. Но не търпя никакви дързости, затова днес ще останеш след часовете да измиеш всички чинове в стаята.

Връщайки се у дома, господин Хувърд срещна четирима от учениците в своя клас. Удари с бастунчето по плочника и се спря до тях.

— Какво правите тук?

Двете момчета и двете момичета се разбягаха като пилци, сякаш Хувърд ги беше наложил с бастуна си.

— Не така! — настоя той. — Елате насам и ми кажете с какво се занимавахте преди малко.

— Играехме на „отравяне“ — призна Уилиам Арнолд.

— На „отравяне“ ли? Тъй… — господин Хувърд се усмихна иронично. — И що за игра е тази?

Уилиам Арнолд се опита да побегне.

— Веднага се върни! — изкрещя Хувърд.

— Ама аз ви показвам — каза момчето, след като прескочи бордюра. — Така играем на „отравяне“. Като отиваме при покойника, ние го прескачаме.

— Какво, какво? — не разбра господин Хувърд.

— Ако настъпите гроба на покойника, вие се отравяте, падате и умирате — вежливо обясни Изабел Скетлън.

— Покойници, гробове, отравяния — рече Хувърд раздразнен, — откъде ви идват на акъла?

— Не виждате ли? — Клара Перис посочи с чантата си към тротоара. — На тази плочка са записани имената на двама покойници.

— Глупости! — усмихна се господин Хувърд. — Това са имената на майсторите, които са направили плочките.

Изабел и Клара си обмениха бързи погледи, после възмутени изгледаха момчетата.

— Вие казахте, че това са гробове — почти едновременно изкрещяха те.

Уилиам Арнолд гледаше върховете на маратонките си.

— Така де… ама аз исках да кажа… О, закъснявам, трябва да се прибирам! Чао!

Клара Перис гледаше двете имена, изсечени върху плочите.

— Господин Кели и господин Торил — засрича тя. — Това не са ли гробове? Не са ли погребани тук? Виждаш ли, Изабел, аз ти казвах…

— Нищо не си ми казвала — отсече Изабел.

— Абсолютна лъжа! — и господин Хувърд удари бастуна си. — Най-примитивна фалшификация. Да няма повече такива работи — разбрахте ли ме, Арнолд и Бауър?

— Да, господине — промърмориха момчетата неуверено.

— Трябва да се говори силно и ясно! — нареди Хувърд.

— Да, господине — отвърнаха двамата в един глас.

— Това вече е друго — рече Хувърд и продължи нататък.

Уилиам Арнолд почака, докато се скрие от погледите им, и каза:

— Сякаш някаква птичка се е изсрала на носа му.

— Хайде, Клара, да поиграем на отравяне — нерешително предложи Изабел.

— Тоя развали всичко — навъсено отвърна Клара. — Отивам си.

— Вай, аз се отрових! — закрещя Доналд Бауър и се строполи на тротоара. — Гледайте бе! Аз се отрових! Умирам!

— Много важно — каза Клара и побегна към къщи.