Читать «Да поиграем на отравяне» онлайн
Рей Бредбъри
Рей Бредбъри
Да поиграем на отравяне
— Ние те мразим! — крещяха шестнайсет момичета и момчета, заобиколили Майкъл. Нещата вървяха на зле. Междучасието бе свършило, а господин Хувърд все още не идваше.
— Ние те мразим!
В желанието си да избяга от тях, Майкъл се качи на перваза на прозореца. Те отвориха прозореца и започнаха да го бутат. В този момент се появи господин Хувърд.
— Какво правите?! Спрете! — кресна той и се хвърли да помага на Майкъл.
Но беше късно.
До паважа имаше три етажа.
Майкъл прелетя трите етажа и умря, без да дойде в съзнание.
Следователят безпомощно вдигна ръце: това са деца, те са на осем-девет години, не разбират какво правят. На следващия ден господин Хувърд беше уволнен.
— Ама защо? — се питаха колегите му.
Той не казваше нищо. Само дето в очите му избухваха злобни пламъчета. Мислеше си, че ако каже истината, ще го помислят за напълно откачен.
Господин Хувърд замина за Медисън Сити и се засели в градчето Гринбай. Седем години живя там, като си вадеше хляба с разкази, които местните списания публикуваха охотно. Така и не се ожени, защото всички жени, които познаваше, имаха едно общо желание: да родят дете.
През есента на осмата година от живота му на самотник заболя негов приятел, учител. Нямаше с кого да го заменят и придумаха господин Хувърд да вземе неговия клас. Ставаше дума за няколко седмици и той след много вътрешни колебания се съгласи.
В едно навъсено септемврийско утро дойде в училището.
— Понякога ми се струва — говореше господин Хувърд, като се разхождаше между редиците с чинове, — че децата са завоеватели, появили се от друг свят.
Той се спря и погледът му изпитателно пропълзя по лицата на малобройната му аудитория. Беше сложил едната си ръка на гърба, другата като зверче притичваше по копчетата на жилетката.
— Понякога — продължи той, впил очи в Уилиам Арнолд и Доналд Бауър, — понякога наистина си мисля, че децата са чудовища, които дяволът изгонва от преизподнята, защото не може да се справи с тях. И съм дълбоко убеден, че трябва да бъде направено всичко възможно, за да бъдат вкарани в правия път техните груби примитивни мозъчета.
Голямата част от думите му, които влизаха в старателно измитите и подсушени уши на Арнолд, Невъл, Бауър и компания, оставаха неразбираеми. Но тонът беше явно заплашителен. Всички бяха забили очи в господин Хувърд.
— Вие принадлежите към коренно различна раса. Оттам идват вашите интереси, вашите принципи, вашето непослушание — продължаваше своето встъпително слово той. — Вие не сте хора, вие сте деца. И докато не станете възрастни, не трябва да имате никаква права и превилегии.
Той направи пауза и изящно седна на мекия стол, сложен зад отърканото до блясък учителско писалище.
— Живеете в света на фантазиите — рече, мрачно усмихнат. — Но край, никакви фантазии в моя клас! От мен ще научите, че когато те пляснат с линийката по ръцете, това не е фантазия, не е вълшебна приказка и не е коледен подарък — той изпуфтя, доволен от шегата си. — Е, наплаших ли ви? Ами че вие това си заслужавате! Искам да не забравяте къде се намирате. И да запомните — аз не се страхувам от вас!