Читать «Гяволското» онлайн - страница 3

Не бил като дядо човекът — уплашил се, зарязал всичко и излазил по стръмнината. Воловете постояли, докато рогатите си намерят занимавка, по-интересна от спиците, изтеглили колата и застигнали седналия да събере мислите си другоселец. Като видял добичетата, човекът се поуспокоил, седнал на чувалите и продължил пътя си.

Но някъде из местата, където се намирахме сега, старецът дочул да мечи яре. Повзрял се в посоката, откъдето идвало меченето, и повикал животното. Из мрака изскочило черно яре и се метнало на чувалите при него. Човекът помислил, че ярето е от нечие стадо и както всеки селянин му се зарадвал. Дори започнал нежно да го кори:

— Защо си се отцепило от дружината? Видиш ли колко е лошо само из тъмнотиите, а?

Накрая съвсем се умилил и го замилвал по главата:

— Дединото яренце! Дединото яренце!

В този миг ярето извъртяло глава, облещило се насреща му, отворило уста, та чак зъбите му белнали, и закрещяло злъчно, като да му се подкривя:

— Дедин-ното ярен-нце!… Дедин-ното ярен-нце!

Ужасѐн, старецът вдигнал остена, но още преди да го стовари върху ярето, то изчезнало, а остенът ударил в натъпканите с брашно чували.

Случката завършила трагично за другоселеца — оттогава десницата му останала неподвижна и с времето изсъхнала. Осакатял човекът.

Представях си тая ужасия, пригушен в сеното, и изведнъж ми се причу мечене. Задърпах задрямалия старец:

— Дядо! Дядо!

— Що ти е, бре?

Не посмях да му кажа за меченето, та смотолевих:

— Ти спиш, а я не можем сам да карам воловете!

Дядо се прозина:

— Нема да ги закачаш — они си знаят!

Издума това и пак затвори очи. Не го оставях да заспива:

— Дядо, има ли гяволетини?

— Е па, има — отвърна той и отново се накани да подремне.

Но аз не мирясвах:

— Има, кажеш?

— Има, я!

— Има, ама я ги не видех! Се у спиците гледах — немаше нищо!

Старецът се прозина още веднъж, подвикна на животните, които залюшкаха по-живо сумрачните си рога, и рече:

— Дѐте, светът не е само това, що се види…

Затърсих очите на стареца в тъмното.

— Дядо, защо лъжеш! Това, що се не види — не-го го нема!

Дядо се замисли.

— Не е така! Ветърът, що духа, видиш ли го? Окне некой от рида — чуеш го, ама гласа видиш ли? Некому домъчнее, на очите сълзи, а мъката, що тия сълзи изкарва, видиш ли я?

Доводите на стареца съвсем ме слисаха. Поисках да продължим разговора, но той беше заспал дълбоко. Опитах да го събудя. Напразно.

Стана ми много страшно. Вторачвах се ту в трънаците, ту в звездите, ту в сърпа на месеца. Но света мълчеше, уж видим, пък видим, колкото да крие невидимото…

Информация за текста

Сканиране, разпознаване и редакция: moosehead, 2010

Издание:

Добри Жотев. Езически разкази

ИК „Христо Ботев“, София, 1993