Читать «Гяволското» онлайн - страница 2

Но тъкмо тогава станало нещо непредвидено. Йоца, олигофрен по рождение, извърнал лице към Гяволското, изпъчил гърди и завикал колкото му глас държи:

— Ееее!… Че дойдем да ви оправим невестатааа!

— Еее… ааа — разбило се ехото по доловете и в същия миг секнали и гайди, и тъпан, и дяволското и-ху-ху…

Всички спрели, ослушали се, пак се ослушали — нищо. Мъжете добили смелост и заговорили развеселени:

— Я гледай, уплашиха се!

— Види се, от луд и гяволетините бегат!

— А бре, ора, защо да обикаляме? Сичките у куп набърже през гяволското, па това си е!

Така и направили. Едва ли не хванати за ръце минали през лошото място.

Днес ще си обясня случилото се с една масова психоза, родена от суеверния страх. Но в онова време, когато колата заскрибуца край стулените в тъмното върби, тази история скова челюстите ми.

Дядо свирна на воловете. Добичетата спряха, а той откачи завързания преди спускането синджир на задното колело. Не само че не беше необходим повече, но щеше да пречи — следваше стръмнина, която за да изкачиш, трябва да си помагаш с ръце.

Не смеех да погледна встрани. Беше подозрително тихо. Само на висина кръжеше: ш-ш-ш-ъ-ъ-ъ-х-х-х, и се долавяше далечен глас на кукумявка.

— Диий — наруши тишината дядо. Воловете потеглиха. Колата отново запищя, вдигна предница въз нагорното и спря. Старецът завика и заудря безпомощните добичета. От напрежение говедата опъваха шии. Предните крака се подгънаха, та чак коленете им опряха коловоза, но колата не помръдна.

Тогава дядо подпря задното колело с камък, върна животните малко назад, за да не държат товара на шиите си, отстрани се и рече спокойно:

— Я, гяволетините се уплетоха у спиците!

По тялото ми юрна мравуняк. Но старецът не ме и погледна. За него гяволетините бяха нещо като домашните животни — трябва да знаеш как да се оправяш с тях.

Най-напред се обърна на изток и свали кожената си капа. После вдигна ръка и събра пръсти.

— Во имя отца и сина и светаго духа! Амин!

И пак същото до три пъти.

От върбите излетя птица и потъна в мрака. Месецът увисна също размахан сърп над главата ми. Страхът ме поде и не разбрах кога съм притичал и спрял до дядо. А той спусна ръце и продължи:

— Отче наш, иже есих на небесах…

Не изпусна нито дума от молитвата. Каза я бавно, отчетливо, с пълна вяра в силата й. Сетне отново събра пръсти:

— Во имя отца и сина и светаго духа! Амин!

И пак до три пъти. Веднага след туй наложи капата, взе остена и гласът му прозвуча ясно и уверено:

— Диий!

Воловете огънаха гърбове, забиха копита в пръстта и с потръпващи колене извлякоха товара.

По-нататъшният път беше сравнително по-равен. Старецът даде почивка на животните и чак сега се вгледа в мен:

— Ти да не си се нещо уплашил?

— Уплаших се — отвърнах.

— Нема от що да се плашиш — гяволетини като гяволетини. Айде да се качиме на сеното!

От грамадата сено виждах как под нас се поклащат призрачните рога и гърбове на говедата и малко се успокоих. Но дядо току-що седнал, задряма. Почувствах се сам и отново ме навести страхът. В главата ми се завъртя още една от многото истории, свързани с гяволското. Пак било по тъмно. Минал старец другоселец през страшното място. Колата му била натоварена с чували брашно. И този път „гяволетините се уплели у спиците“.