Читать «Грънчарското колело на рая» онлайн - страница 5

— Изнервяше ме.

— Убеден съм, че е било така. А последната комбинирана доза е била чудо и половина. Но не и опасна сама по себе си. Все пак, г-н Ор, вие сте правели нещо рисковано. — Направи пауза, за да имат думите му по-голям ефект. — Лишавали сте се от сънища.

И отново пациентът кимна.

— Опитвате ли се да се лишите от храна и вода, г-н Ор? Да сте се опитвали да минете без въздух напоследък?

Продължаваше да говори шеговито и за миг пациентът успя злощастно да се усмихне.

— Знаете, че имате нужда от сън. Тъй както имате нужда от храна, вода и въздух. Но не сте знаели, че да спиш не е достатъчно, че тялото ви настоява също така упорито да получи полагаемото му се количество сънища, нали? Ако системно лишавате мозъка си от сънища, той започва да се държи странно. Ставате раздразнителен, гладен, не успявате да се концентрирате — познато ли ви звучи? Не е бил само декседринът. И така, изпадате в унес, реакциите ви са непредсказуеми и проявявате склонност към параноични фантазии. И накрая сте принуден да сънувате, независимо какво. Няма наркотик, който да ви спре да сънувате, освен ако не ви убие. Така например крайният алкохолизъм може да доведе до състояние, наречено централна понтинна миелинолиза, което е фатално; причинява се от кръвоизлив в подкорието, вследствие от липса на сънища, а не на сън! От липса на изключително специфичното състояние, което настъпва по време на спането — сънуването, парадоксалната фаза на съня, делта-съня. И тъй като не сте алкохолик, нито сте мъртъв, зная, че каквото и да сте вземали, за да потиснете сънищата си, то е имало само частичен ефект. Следователно: вие сте в недобро физическо състояние поради частичното лишаване от сънища и вървите по задънена улица. И така, какво ви вкара в задънената улица? Предполагам страх от сънища, от кошмари или онова, което според вас са лоши сънища.

— Бихте ли ми казали нещо за тях?

Ор се поколеба.

Хейбър отвори уста и отново я затвори. До такава степен знаеше какво ще кажат пациентите му, че можеше да го изрази много по-добре от тях. Но важното бе те да направят тази стъпка. Не биваше да я прави вместо тях. В края на краищата, този разговор само предхождаше същественото, беше ритуал, останал от щастливото време на психоанализите; служеше единствено да му помогне в решението, дали да се насочи към положително или отрицателно привикване, какво да направи.

— Струва ми се, че не сънувам кошмари по-често от другите хора — говореше Ор, загледан в ръцете си. — Нищо особено. Аз… аз се боя да сънувам.

— Да сънувате лоши сънища ли?

— Всякакви сънища.

— Разбирам. Имате ли представа как е възникнал този страх? И от какво се боите, какво искате да избегнете?

Тъй като Ор не отговори веднага, а седеше загледан в ръцете си — ъгловати, червени, отпуснати абсолютно безжизнени върху коляното му, Хейбър съвсем лекичко го подкани.

— Какво ви притеснява — че сънищата са безсмислени, разюздани, понякога и порочни ли?

— Да, в известен смисъл. Но по конкретна причина. Виждате ли, тук… тук аа…

Ето го разковничето, ключът, помисли си Хейбър, който също наблюдаваше ръце му. Бедното копеле. Има полюции и изпитва комплекс на вина заради това. Пубертетно напикаване, властна майка…