Читать «Грънчарското колело на рая» онлайн - страница 3

Вратата се затвори. Леглото подскочи, когато Мани седна на мястото на фелдшера. Долови слаба, сладникава миризма на прясно окосена трева. Отвъд тъмнината на затворените очи, през издигащата се от всички страни мъгла, до него стигна гласът на Мани:

— Не е ли чудесно да си жив?

Втора глава

Божиите двери са небитието.

Джуан Дзъ: XXIII

От кабинета на д-р Уилям Хейбър не се откриваше изглед към връх Худ. Той се помещаваше във вътрешен утилитарен апартамент в Уиламит Ист Тауър и не гледаше на никъде. Върху една от стените без прозорци имаше голям фототапет на връх Худ и докато разговаряше по интеркома със секретарката си, д-р Хейбър не отделяше очи от него.

— Кой е този Ор дето се качва, Пени? Истерикът със симптоми на проказа ли?

Всъщност тя седеше само на метър от него, от другата страна на стената, но също както дипломата в рамка, интеркомът вдъхва доверие на пациентите, а и на доктора. Пък и май не върви един психиатър да отваря вратата и да вика: „Следващият!“

— Не, докторе, вие говорите за господин Грийн, който ще дойде утре в десет. Този ни го праща д-р Уолтърс от Медицинския факултет, доброволната терапия.

— Злоупотреба с наркотици. Ясно. Папката му е при мен. Щом дойде, пусни го да влезе.

Още докато говореше, чу бръмченето на качващия се асансьор; той спря, вратите му се плъзнаха встрани със свистене; сетне отекнаха стъпки, поколебаха се, външната врата се отвори. Тъй като се заслуша, започна да чува врати, пишещи машини, гласове, вода да изтича в тоалетните на канторите насам — натам по коридора, над него и под него. Номерът бе да се научиш да не ги чуваш. Само в главата има масивни стени, които могат да те отделят от шумовете.

Сега Пени изпълняваше церемонията, свързана с първата визита, и докато чакаше, д-р Хейбър се загледа отново във фототапета, като се питаше кога ли е правена снимката. Синьо небе, сняг от подножието до върха. Явно много отдавна, през шейсетте или седемдесетте. Парниковият ефект бе настъпил съвсем постепенно, така че роденият през 1962 г. Хейбър ясно помнеше сините небеса от ранното си детство. Сега вечните снегове бяха изчезнали от всички планини по света, дори от Еверест, дори от Еребус, раззинал огнена паст в пустинните брегове на Антарктида. Разбира се, може и да са оцветили съвременна снимка, да са направили небето синьо, а върха — бял; знае ли човек.

— Добър ден, г-н Ор — рече той, изправен, усмихнат, но без да протяга ръка, защото в последно време мнозина пациенти изпитваха голям страх от физически контакт.