Читать «Гръмотевичния щит» онлайн - страница 266

— Щом ти се пие, значи сигурно се оправяш.

Те постояха заедно и поговориха за проблемите, които ги очакваха. Павсаний гледаше с обич младия мъж и слънчевата светлина, блестяща в червеникавозлатистата му коса. Толкова прилича на мен, казваше си той.

— За какво си мислиш, чичо?

— Гордея се с теб, Менон. Зная, че не ти е било лесно да вървиш по стъпките ми. Но ти имаш потенциала да станеш велик човек и да помогнеш това царство да бъде спасено. Надявам се боговете да те благословят както благословиха мен.

Менон се изчерви. Също като Павсаний, очевидно и той не се чувстваше комфортно, когато му правеха комплименти. Старият генерал се изкикоти.

— Твърде сантиментално ли звуча?

— Не, чичо, никак. Почивай си днес и събери сили. Утре, ако се чувстваш по-добре, може да пояздим заедно.

Ала на Павсаний вече не му се почиваше. През последните шестдесет години той отговаряше за безопасността на крепостта и в нея не пристигаха посетители, за които да не знае. Затова тръгна към Морската порта.

Глупакът Идайос го тревожеше. Толкова малко ли вярваше Приам на армията в Дарданос, та си мислеше, че такъв идиот може да помогне по какъвто и да е начин? Идайос отговаряше за Морската порта. Проста задача — не пускай никой да преминава с оръжие. Ала Павсаний се съмняваше, че той ще се справи.

Докато вървеше, умът му се върна към разговора му с царицата отпреди четири дни. Съжаляваше, че е критикувал отношението й към Дексиос. Тя имаше достатъчно собствени проблеми. Бедите бяха жесток учител, но въпреки това добър. Може би момчето бе твърде чувствително и имаше нужда от твърдост. Павсаний обаче веднага отхвърли мисълта. Декс бе само на три години, майка му не го обичаше и го отглеждаха слуги. В редките случаи, когато Хеликаон си бе у дома, той говореше с него, водеше го да яздят или да ловят риба в закътаното езеро. Докато царят го нямаше обаче, подобни събития бяха рядкост.

Павсаний се зарадва, когато преди няколко дни видя младия Менон да си играе с детето. Войникът бе качил Декс на раменете си и тичаше из двора, издавайки пръхтящи звуци като кон. Смехът на детето донесе радост на стария генерал.

Той си помисли за собствения си син, мъртъв вече от тридесет години. Когато за пръв път чу да наричат клисурата Безумието на Парнио, се обиди, сякаш някой бе превърнал личната му трагедия в шега. Ала през дългите години безмилостните вълни на времето отмиха мъката му.

Той продължи напред. Прекоси оживения двор на конюшнята и внимателно слезе по хлъзгавия каменен път, водещ към Морската порта. Когато пристигна там, с изненада откри, че тя е отворена. Странно, вратите винаги се затваряха плътно преди залез. Кой ги бе отворил? Огледа се, за да открие стражите, но не ги видя. Червеят на страха го загриза.

Докато стоеше там незабелязан — просто старец с дървена пръчка — един отряд войници притича през портала край него. Павсаний се вгледа в тях с очи, замъглени от осемдесетте му години и светлината на ниското слънце. В името на Арес, това са микенци, помисли той! Микенски войници в крепостта? За миг си помисли, че болката го кара да си въобразява и да си спомня нахлуването преди три години.