Читать «Гръмотевичния щит» онлайн - страница 265

Катеос кимна и се усмихна мрачно.

— Това ще помогне донякъде, адмирале. Но някои от тях са като диви псета и ще следват инстинктите си на убийци. И като става дума за това, никой от нас не знае как изглежда царицата, нито пък хлапето й.

— Нашият вътрешен човек ни каза къде да ги открием. Царицата няма да е трудна за разпознаване. Тя е млада, златокоса и красива и ще носи дрехи, подходящи за позицията й.

— Това може и да е истина, адмирале — вметна Ареион, — но щом разбере, че идваме, може да си смени дрехите и да избяга с другите жени. Цар Агамемнон със сигурност ще желае доказателство, че е умряла.

— Предателят ще идентифицира тялото й, както и това на сина й — каза накрая Менадос. — Но ти си прав. Няма да останем в крепостта за дълго и не можем да рискуваме да избягат. Всяка жена с руса коса и всяко малко дете трябва да бъдат убити.

Брадатият Катеос изглежда не хареса заповедта.

— Проблем ли има, генерале? — попита Менадос.

— Само с времето, адмирале. Имаме една нощ да избием дарданците, да превземем крепостта, да запалим портите, сградите и моста, а после да се качим на корабите си. Ако трябва да търсим и всички деца и руси жени, това ще ни забави.

— Организирайте три отряда от по десет души. Дайте им заповед да ловуват из сградите на крепостта. Мракът вече пада. Да тръгваме.

Старият генерал излезе от тъмните си покои и примижа под мъждивата светлина на здрачаване. Буреносни облаци бяха надвиснали над високата крепост, но на запад слънцето блестеше като златен щит на хоризонта. Павсаний се спря за момент, преди да стисне уверено черния си дървен жезъл и да тръгне към Морската порта.

Болката, която постоянно го тормозеше, сега бе понамаляла. Тя не го оставяше вече повече от година, гризейки гърба и слабините му. Лечителят му даваше все по-отвратителни отвари.

— Ще ме излекуват ли? — попита го Павсаний веднъж.

— Само боговете могат да те излекуват, генерале — отвърна мъжът. — Моите отвари ще отнемат по-голямата част от болката. Не цялата, уви.

През последните няколко дни тя се усили. Пречеше му да мисли за каквото и да е и го принуждаваше да остава в покоите си. Вече му бе невъзможно болезнено и трудно да пикае, а когато най-накрая успяваше да изкара нещо, урината бе тъмночервена от кръвта. Потреперваше от страх всеки път, щом я видеше. Малко по-рано обаче, докато стоеше приведен над гърнето си, най-сетне успя да изпразни мехура си. Облекчението му беше огромно.

Павсаний видя, че нощта ще е безлунна. Преди няколко минути погледна през балкона на спалнята си и видя два нови кораба. Ще пристигнат точно навреме, помисли си, чудейки се откъде ли идват. Бе решил да разбере.

Знаеше, че това ще подразни младия Менон. Момчето се тревожеше все повече и повече за здравето на чичо си.

— Трябва ти почивка — беше му казал той по-рано през деня.

— Имам чувството, че съвсем скоро ще почивам повече, отколкото би ми се искало — изсумтя Павсаний. — Донеси ми малко вино, момче.

Менон се засмя.