Читать «Гробовни тайни» онлайн

Саймън Бекет

Гробовни тайни

Хрониките на Дейвид Хънтър #4

Пролог

Едно. Две. Осем.

Числата на разложението. Това е съотношението, в което всички организми, големи и малки, се разлагат. Във въздуха, във водата и в почвата. При идентични климатични условия потопеният във вода труп се разлага два пъти по-бавно от този, оставен на открито. Ако е заровен, му е необходимо осем пъти повече време. Едно, две, осем. Формулата е съвсем проста и винаги се оказва вярна.

Колкото по-дълбоко е заровено нещо, толкова по-дълго остава непокътнато.

Като погребете трупа, вие не позволявате на хранещите се с мърша насекоми да достигнат до него. Микроорганизмите, които унищожават меките тъкани, не могат да съществуват без наличието на въздух, а изолираната хладна и тъмна среда още повече забавя разграждането. Процес, на който при други обстоятелства са му необходими няколко дни или седмици, при тези условия може да продължи с месеци. Дори с години.

А понякога и по-дълго.

Оставено без светлина, въздух и топлина, мъртвото тяло може да се съхрани за неопределено дълъг период. Сгушено в студената земя, то изпада в състояние на пълен застой и смяната на сезоните на повърхността не оказва никакво влияние върху него.

Но и тук, както навсякъде другаде, съществуват причинно-следствени връзки. Както в природата нищо не изчезва напълно, така и нищо не може да остане напълно невидимо. Независимо колко дълбоко са погребани, мъртвите винаги успяват да дадат знак за присъствието си. Едно. Две. Осем.

Нищо не остава скрито завинаги.

Десет години по-рано

1

— За кого да предам?

Полицайката беше ледена, във всеки смисъл на думата. Бузите й бяха зачервени и изпръхнали, а по издутото й жълто яке се виждаха мокри капчици от мъглата, която спусналият се ниско над земята облак беше донесъл със себе си. Изгледа ме с едва прикрита неприязън, сякаш аз бях виновен за лошото време и за това, че е принудена да стои на открито насред тресавището.

— Доктор Дейвид Хънтър. Главен инспектор Симс ме очаква.

Тя погледна с явно нежелание папката си й приближи радиостанцията до устата си.

— Тук един човек иска да се срещне с главния инспектор. Казва, че е от съдебномедицинския екип. Господин Дейвид Хънтър.

— Доктор Хънтър — поправих я аз.

Погледът, който ми отправи, показваше, че й е абсолютно все едно. От радиостанцията се чу изпращяване и някакъв глас каза нещо неразбираемо. Каквото и да беше, то въобще не подобри настроението й. Жената ме изгледа кисело още веднъж, отдръпна се встрани и ми направи знак да мина.

— Все направо и паркирайте при останалите коли — заяви тя доста грубо.

— И аз ви благодаря — измърморих аз и подкарах нататък.

Светът зад стъклото на колата бе скрит от плътната завеса на мъглата. От време на време мъглата се разсейваше на места и тогава пред очите ми се появяваше мрачният мокър пейзаж на тресавището. След това бялата пелена отново се спускаше и обгръщаше колата. Малко по-нататък, на едно сравнително равно място, имаше импровизиран паркинг за полицейските коли. Един полицай ми направи знак да спра там и ситроенът заподскача и се заклати по неравната земя, докато търсех подходящо място за паркиране.