Читать «Гробниците на Атуан» онлайн - страница 9

Човек лесно би могъл да я изкачи по процепите в скалата. Един следобеден ден през късна пролет Погълнатата и едно друго момиче на име Пенте бяха седнали върху стената. И двете бяха дванадесетгодишни. Трябваше да се намират в тъкачницата на Големия дом — огромен каменен таван; трябваше да седят пред грамадните станове с вечно наснована досадна черна прежда и да тъкат черното платно, от което се правеха роби. Момичетата се бяха измъкнали да пийнат вода от кладенеца на двора и тогава Арха бе казала: „Ела!“ и беше повела другото момиче надолу по хълма, към стената, заобикаляйки местата, които се виждаха от Големия дом. Сега седяха отгоре, на десет стъпки височина, с провесени навън крака и гледаха равните ширни поля на североизток.

— Искам да видя морето — каза Пенте.

— Защо? — попита Арха, като дъвчеше горчивото стъбълце на някакъв плевел, откъснат от стената.

Цъфтежът едва бе преминал по тази безплодна земя. Всички дребни пустинни цветове — жълти, розови, бели, нискорасли и бързопреходни, щяха да вържат семена, да разпилеят ситни пепелявобели перца и пухчета, а после кривите им, грапави, причудливи плодове да окапят. Земята под ябълките в овощната градина приличаше на бяло-розова пряспа. Клоните зеленееха и на дълги мили от Мястото се простираха само разлистени дървета. Всичко останало от хоризонт до хоризонт беше мрачно, кафеникаво, с цвят на пустиня и единствени планините имаха сребристосин оттенък от първите зрънца на цъфналия пелин.

— О, не зная защо. Просто ми се иска да видя нещо различно. Тук всичко е едно и също. Нищо не се случва.

— Всичко, което се случва навсякъде, започва оттук — рече Арха.

— О, зная… Но ми се иска да видя как се случва. Пенте се усмихна. Тя бе нежно, приятно момиче. Почеса босите си крака в затоплената от слънцето скала и скоро продължи:

— Знаеш ли, когато съм била малка, живяла съм край морето. Селището ни е било точно зад дюните и ние сме слизали понякога да играем на брега. Спомням си, че веднъж забелязахме корабна флотилия, която плаваше навътре в морето. Изтичахме, разказахме в селото и всички излязоха да я зърнат. Корабите приличаха на дракони с червени крила. Някои имаха истински шии и драконови глави. Плаваха от Атуан, но не бяха каргадски кораби. Капитанът съобщи, че идват от запад, от Вътрешните земи. Всички надойдоха да ги видят. Може би се страхуваха да не пуснат котва. Ала корабите просто продължиха, без никой да знае накъде отиват. Може би да нападнат Карего-Ат. Но всъщност, като помислиш, идваха от островите на магьосниците, където всички са с цвят като пръстта и могат да правят заклинания, все едно че намигат.