Читать «Гробниците на Атуан» онлайн - страница 7

Най-приятното от всичко, което можеше да ти се случи, бе да те пуснат на риболов в тъмнозеленикавата река, която течеше през пустинята, на половин миля североизточно от Мястото. Да си вземеш ябълка или студена питка за обяд и целия ден да стоиш между тръстиките под прегарящото слънце, загледан в зеленото спокойно течение на реката и в сенките на облаците, които бавно се местеха над планините. Но ако някой извикаше от вълнение при опъване на въдицата, когато на речния бряг излетеше златисто бляскава риба и се замяташе бездиханна във въздуха, тогава Мебет просъскваше като пепелянка:

— Млъкни, креслива глупачке!

Мебет, която служеше в Храма на Бога-крал, беше мургава жена, все още млада, ала рязка и твърда като обсидиан. Риболовът бе нейната страст. Трябваше да внимаваш да не я разгневиш, да не гъкнеш, в противен случай тя никога повече нямаше да те вземе отново на риболов. И тогава ти никога повече нямаше да отидеш на реката освен през лятото за вода, когато кладенците намалееха. Това беше досадна работа: половин миля да бъхтиш пеша до реката в прежурящата до бяло жега, да напълниш двете ведра на кобилицата и колкото се може по-бързо да поемеш нагоре по хълма към Мястото. Първите стотина ярда бяха лесни, но после ведрата започваха да натежават и кобилицата протриваше раменете като парче нажежено желязо, а светлината ярко напичаше сухия път и всяка стъпка бе все по-трудна и бавна. Накрая трябваше да стигнеш хладната сянка на задния двор на Големия дом край зеленчуковата градина и с плисък да изсипеш ведрата в огромния водоем. Сетне да се върнеш и да повториш всичко отново и отново.

В околностите на Мястото — единственото име, което носеше и от което се нуждаеше, защото беше най-древно и неприкосновено в Четирите земи на Каргадската империя — живееха неколкостотин човека и имаше редица постройки: три храма, Големият дом и Малкият дом, квартирите на надзирателите евнуси, бараките на стражите и много пристройки на роби отвън, досам стената, кошари за овце и кози и други селскостопански сгради. Изглеждаше като градче в далечината, погледнато откъм сухите западни хълмове, където не растеше нищо освен пелин, едно плъзнало на места диво увивно растение, дребни бурени и пустинни треви.

А от дълбочината на източните равнини, вдигайки поглед нагоре, човек можеше да забележи как златистият покрив на Храма на Боговете-близнаци проблясва и трепка в подножието на планините като люспици слюда в канара.

Самият храм представляваше каменен куб, боядисан в бяло без прозорци и с нисък портал и врата. По-помпозен и с векове по-нов бе Храмът на Бога-крал малко по-надолу, с висок портик и редица плътни бели колони с рисувани капители — всяка направена от як кедров труп, докаран с кораб от горите на Хур-ат-Хур и довлечен от двадесетина роби през голите равнини до Мястото. Едва когато пътникът приближеше от изток и видеше златистия покрив и ярките колони, той забелязваше над всички тях, на известна височина върху Хълма на Мястото, светлокафеникав и в руини като самата пустиня, най-стария от всички човешки храмове — Тронната зала, огромна, ниска, с откъртени стени и широк рухнал купол.