Читать «Гробниците на Атуан» онлайн - страница 52

— Тенар — нежно, меко. — Тенар.

Събуди се. Устата й беше запечатана с глина. Лежеше в каменна подземна гробница. Ръцете и краката й бяха увити в покров и тя не можеше нито да мръдне, нито да проговори.

Отчаянието й стана толкова силно, че разкъса гърдите й, проби камъка като огромна птица и изхвръкна в дневната светлина — съвсем слабата дневна светлина в нейната стая без прозорци.

Този път се надигна наистина разбудена, изтощена от нощните сънища, със замъглено съзнание. Облече се и излезе на водоема в оградения двор на Малкия дом. Там потопи в ледената вода ръцете и лицето си, цялата си глава, докато тялото й се разтресе от студ и кръвта бързо потече в жилите й. После отметна мокра коса, изправи се и обгърна с поглед утринното небе.

Минаваше изгрев слънце, беше прекрасен зимен ден. Небето бе жълтеникаво и много ясно. Някаква птица, ястреб или пустинен орел, се виеше нависоко, тъй нависоко, че отразяваше слънцето, пламнала в златисти петна.

— Аз съм Тенар — тихо произнесе тя и потръпна от студ, страх и възбуда — там, под откритото, окъпано в слънце небе. — Върнах си името. Аз съм Тенар!

Златистите петна закръжиха на запад, към планините, и изчезнаха от погледа. Слънцето позлати стрехите на Малкия дом. Хлопатарите на овцете подрънкваха долу в кошарите. Лекият свеж ветрец понесе от комините мириса на дървесен пушек и елдова каша.

„Толкова съм гладна… Как е научил, как е могъл да научи името ми? О, трябва да се нахраня, толкова съм гладна…“

Придърпа качулката си и забърза за закуска.

Храната след тридневния пост й вля устойчивост и увереност. Престана да се чувства подивяла, безволна и уплашена. Подир закуската се усети напълно способна да се справи с Косила.

На излизане от столовата на Големия дом тя приближи високата, едра фигура и каза:

— Приключих с крадеца… Какъв прекрасен ден!

Студените сиви очи я погледнаха изкриво под черната качулка:

— Струва ми се, че една жрица е длъжна да се въздържа от храна три дни след извършване на жертвоприношение.

Истина беше. Арха бе забравила и лицето и я издаде.

— Той още не е мъртъв — отговори накрая тя, опитвайки се да запази безразличния тон, който само преди миг и се бе удал така лесно. — Жив е погребан. В Гробниците. В един ковчег. Може да влезе малко въздух, ковчегът не е запечатан, дървен е. Умирането ще бъде много бавно. Когато разбера, че е мъртъв, ще започна постите.

— Как ще разбереш?

Объркана, Арха се запъна отново:

— Ще разбера… Моите Повелители ще ми известят.

— Ясно. Къде е гробът?