Читать «Гробниците на Атуан» онлайн - страница 51

— Това е мястото, което търсеше — каза Арха и гласът й бе непоколебим. — Това е Голямото съкровище на Гробниците. Ти го достигна. И няма да можеш никога да го напуснеш.

Той не отвърна, лицето му беше спокойно, но нещо в очите му я разтърси: някаква безутешност, поглед на човек, когото са предали.

— Ти каза, че искаш да останеш жив. Аз зная само това място, където можеш да съхраниш живота си. Косила ще те убие или ще принуди мене да те убия, Ястребе. Само тук тя не може да достигне.

Гостът продължаваше да мълчи.

— Ти никога не би могъл да напуснеш Гробниците и без това, не разбираш ли? Едно и също е. Поне стигна до… края на твоето пътешествие. Ето го онова, което търсеше.

Той седна върху един от големите сандъци с вид на загубен човек. Провлачената верига остро издрънча по камъка. Ястреба огледа сивите стени и сенките наоколо, после нея.

Тя гледаше встрани към каменните сандъци. Нямаше никакво желание да ги отваря. Не се интересуваше какви чудеса се криеха в тях.

— Не е необходимо да влачиш тази верига тук. Тя приближи, освободи железния пояс и откопча от ръцете му кожения ремък на Манан.

— Сега трябва да заключа вратата, но когато идвам, ще се доверявам на тебе. Знаеш, че не можеш да излезеш оттук — че не трябва да се опитваш. Аз съм тяхната мъст и изпълнявам тяхната воля. Ако аз им изневеря — ако ти излъжеш моето доверие, — тогава те ще си отмъстят. Не се мъчи да излезеш от тази стая, като ме нараниш или измамиш, когато идвам. Трябва да ми вярваш.

— Ще направя, каквото кажеш — отвърна той ласкаво.

— Ще ти донасям храна и вода, щом мога. Няма да бъде много. Вода ще има достатъчно, но известно време храната няма да бъде изобилна. Аз също огладнявам, разбираш ли? Ще имаш достатъчно, за да живееш. Възможно е да не успея да дойда отново ден или два, а може би и по-дълго. Трябва да отклоня Косила от следите. Обаче ще се върна. Обещавам ти. Ето манерката. Пази я. Не мога да дойда скоро, но ще дойда.

Той вдигна лице към нея. Изражението му бе особено.

— Пази се, Тенар — бяха думите му.

8. ИМЕНА

Тя поведе Манан обратно по витите пътеки в мрака и го остави в тъмното Подземие да копае гроба, който трябваше да послужи за доказателство пред Косила, че крадецът е бил наистина наказан. Стана късно, прибра се направо в Малкия дом и си легна. През нощта внезапно се събуди; спомни си, че наметалото й остана в Рисуваната стая. В това усойно Подземие той няма да има с какво да се стопли освен с късата си наметка, няма да има къде да легне освен на прашния камък. „Студен гроб, студен гроб“ — въртеше се в мислите й печално, ала тя бе твърде изнурена, за да се събуди окончателно, и скоро отново се унесе в сън. Присъниха й се разни неща. Сънува душите на мъртвите по стените на Рисуваната стая, фигурите, които приличаха на огромни раздърпани птици с човешки ръце, крака и лица, клекнали в праха на мрачната обител. Те не можеха да полетят. Храна им беше глината, вода им бе прахът. Това бяха душите, които не се прераждаха. Наобиколили я бяха свити сред сенките и от време на време от тях долиташе някакво жужене или писукане. Една я доближи. Отпърво тя се уплаши и направи опит да се отдръпне, но не можа да помръдне. Беше не с човешко лице, а с лице на птица. Обаче имаше златни коси и проговори с глас на жена: