Читать «Гробниците на Атуан» онлайн - страница 34

„Щом е отворил вратата в червените скали с магия, той може да отвори и останалите. Може да избяга.“

Тази мисъл я накара да охладнее за момент, но не беше убедителна. Безименните го бяха пуснали да влезе. Защо не? Няма да стори никакво зло. Какво зло би сторил един крадец, който не може да напусне мястото на кражбата? Навярно той имаше власт над заклинанията и тъмните сили, и то огромна, след като бе стигнал дотук. Ала нямаше да продължи. Никое заклинание на смъртен не е по-силно от волята на Безименните, от духовете в Гробниците, от кралете с Празен трон.

За да се увери, тя забърза надолу към Малкия дом. Манан спеше на верандата, завит в наметалото си и в окаяната кожена завивка, която му служеше за зимно легло. Влезе тихо, без да пали свещ, за да не го събуди. Отвори малка заключена стаичка, нещо като ниша в дъното на коридора. Пална кремъчна искра, колкото да намери мястото в пода, коленичи и премести някаква плоча. Напипа парче плътен, мръсен плат от няколко квадратни инча. Махна го, без да вдига шум. После се дръпна назад — един лъч светлина бе насочен право в лицето й.

След малко тя твърде внимателно надникна в отвора. Забравила беше за странната светлина на неговия жезъл. Най-много очакваше да го чуе долу в тъмното. Забравила бе за светлината, обаче го намери там, където предполагаше: точно под шпионката, до Желязната врата, която препречваше бягството му от Лабиринта.

Стоеше с ръка на кръста, с другата държеше наклонен дървения жезъл, а на върха му се крепеше този мек магически светлик. Можеше да зърне от шест стъпки височина отпуснатата му настрани глава. Носеше, както всеки пътник или поклонник през зимата, къса тежка наметка, кожена туника, вълнени калцуни и опинци с навуща. На гърба му имаше лек вързоп, от който се подаваше мях за вода, в калъфка на хълбока му висеше нож. Стоеше неподвижен като статуя, спокоен и замислен.

Той бавно издигна жезъла и насочи светлия му край към вратата, която Арха не виждаше през шпионката. Светлината стана по-малка и ярка и силно заблестя. Той заговори. Езикът му бе странен за нея, но още по-странен бе неговият глас, дълбок и звучен.

Светлината на жезъла лумна, после замъждука и изтля. За миг тя съвсем угасна и Арха престана да го вижда.

Бледовиолетовото метиленово лъчение се появи отново същото и тя забеляза как той се отдръпна от вратата. Заклинанието му за отваряне бе пропаднало. Силите които държаха заключена тази врата, бяха по-могъщи от неговата магия.

Той се огледа наоколо, сякаш се питаше — а сега накъде?

Тунелът или коридорът, където се намираше, бе широк около пет стъпки. Таванът му се извисяваше дванадесет-петнадесет стъпки над грубата скална настилка. Стените тук бяха от огладен камък, наредени без хоросан, много внимателно и плътно, тъй че крайчецът на нож едва ли би могъл да се пъхне между сглобките. Горе те се накланяха навътре, образувайки свод.

Това беше всичко.

Той тръгна напред. Една крачка — и излезе извън обзора на Арха. Светлината угасна, Тя тъкмо щеше да сложи на мястото им парчето плат и плочата, когато мекият лъч светлина отново изникна от пода под нея. Гостът се беше върнал до вратата. Навярно бе разбрал, че ако веднъж се отдалечи и навлезе в Лабиринта, едва ли ще я открие отново.