Читать «Гробниците на Атуан» онлайн - страница 32

Най-непоносима и беше мисълта, че се намира пред непознат. Тя рядко бе срещала непознати. Струваше й се, че това е някой от надзирателите — или не, някой от мъжете оттатък стената — козар, страж или роб на Мястото. Дошъл е да види тайните на Безименните или може би да открадне нещо от Гробниците…

Да открадне. Да ограби Силите на мрака. Светотатство — думата бавно изникна в съзнанието на Арха. Това бе мъж, а мъжки крак не биваше да докосва пръстта на Гробниците, Свещеното място. Ала той все пак бе тук, в пещерата, която е сърцето на Гробниците. Беше влязъл в нея. Запалил беше светлина тук, където светлината е недопустима, където никога не е имало светлина от самото начало на света. Защо Безименните не го погубеха?

Сега стоеше и гледаше скалната настилка, която бе откъртена и разместена. Виждаше се, че е била отворена и затворена отново. Горчивата ялова пръст, изкопана за гробници, още не беше утъпкана.

Нейните Повелители, които бяха погълнали онези тримата, защо не поглъщаха и него? Какво чакаха?

Да се задвижат ръцете им, да заговори езикът им…

— Върви си! Върви! Изчезвай! — ненадейно с всички сили извика тя.

Величествен ек гръмна и прокънтя в пещерата, сякаш взриви мрака. Лицето сепнато се обърна към нея и след миг я съзря отвъд разтърсения блясък на пещерата. После светлината изчезна. Изчезна целият блясък. Сляп мрак и тишина.

Сега отново можеше да мисли. Беше освободена от магията на светлината.

Сигурно бе влязъл през вратата в червените скали, Затворническата врата, и ще се опита да избяга оттам. Лека и безшумна като мекокрилите прилепи, тя пробяга полудъгата на пещерата и се спусна в ниския тунел към портата, която се отваряше само навътре. Тук пред входа на тунела спря. Не се чувстваше външният полъх на вятъра — той не бе оставил вратата отворена след себе си. Беше затворена и ако се намираше в тунела, гостът бе уловен като в капан.

Но в тунела го нямаше. Тя бе уверена в това. В тясното пространство щеше да чуе диханието му, да усети топлината и пулса на самия му живот. В тунела нямаше никой. Тя стоеше изправена и се вслушваше. Къде ли изчезна?

Тъмнината притискаше като превръзка очите й. Беше объркана, че видя Подземието, беше зашеметена. Познаваше го само като пространство, определяно чрез слуха, докосването на пръстите, хладните въздушни течения в мрака. Като пространство — мистерия, недостъпна за зрението. И ето че го бе видяла. И мистерията отстъпи не на ужаса, а на красотата — една по-дълбока мистерия от тази на тъмата.

Сега вървеше бавно и несигурно напред. Опипваше пътеката вляво до втория проход, онзи, който водеше в Лабиринта. Там спря и се ослуша.

Слухът й не я ориентираше повече от очите. Но опряла ръце о двете стени на сводестия скалист проход, тя усети смътна вибрация в скалата. Сред застоялия хладен въздух се прокрадваше мирис, който не беше тамошен — мирис на див пелин, растящ горе из пустинните хълмове, под открито небе.