Читать «Гробницата на кръстоносеца» онлайн - страница 252

Енорийският свещеник вървеше с младия Стивън Дезмънд изправен, независимо от тежестта на годините, странно развълнуван от красотата на деня, от пролетния аромат на игликите. „Една молитва за много спомени, мислеше си той. Тук бие пулсът на Англия, не така силно, може би, както преди, но все още бие.“

Двамата вървяха по укрепената част на реката със спокойна крачка, която се подчертаваше от внушението за тихо страдание, излъчвано от момчето. На някакви си петдесет метра от края на улицата те я пресякоха и се изкачиха по стъпалата на голямо здание, което стоеше зад метални бариери и зад малка градина с орнаменти. Като свали шапката си, Бъртръм се обърна, остана за момент на входа, за да възстанови дишането си и да разглежда широката панорама — небето, реката и кралските здания. След това въртящата се врата щракна и те се озоваха в галерията „Тейт“.

Имаше малко хора, дългите високи тавани на стаите притежаваха ефекта на ехтяща тишина, която радваше Бъртръм най-много. Със същата спокойна крачка те тръгнаха през централната галерия, подминаха блестящите картини на Търнър, на сребристия Уистлър, на Сарджънт, Констабъл и Гейнсбъро, завиха наляво и най-накрая седнаха в една зала, огряна от слънцето. На стената, точно срещу тях, бяха закачени в изящни рамки три картини. Те гледаха мълчаливо платната — момчето, като че по задължение, а старият човек — с далечен и замислен вид. Без да откъсва очите си от стената, Бъртръм каза:

— Ти се чувстваш вече добре в Харшам, нали?

— Напълно, сър!

— Харесва ли ти училището?

— Не е съвсем лошо, сър.

— Разбира се, първата година е винаги трудна. Но след това се влиза в ритъма на нещата. Имаш ли си вече приятели?

— Да, сър. Има няколко момчета. Джоунс младши и Пиго, с които съм в близки отношения.

— Никой не те заплашва с нищо, нали?

— О, не, сър. Трябва да си ловък, когато наставниците ти поръчат да правиш нещо, но ако с някое момче не се получава, те общо взето са справедливи.

— Добре.

Разговорът много му напомняше беседите, които бе водил с Дейвид и другия Стивън, преди толкова много години. Това причини странни болки в сърцето на Бъртръм. Да, беше толкова отдавна, а като че ли е било вчера, когато за първи път отидоха в Малбъро, когато Стивън беше под нервно напрежение заради бъдещите изпитания и слушаше само с едно ухо неговите съвети. В какъв стар човек се превърна той, стар човек със старомодни разбирания, отдаден на спомените за миналото, който смесваше настоящото с миналото, и понякога, като гледаше този Стивън, си представяше, че се намира в компанията на своя любим син. Двамата определено си приличаха — малкият Стивън имаше същия деликатен тен, открито чело и дълбоки сини очи, същата гордо изправена глава върху все още тесните рамене. Имаше вид на джентълмен, благодарение на Бога, един истински Дезмънд. А училището към болницата „Исус Христос“, макар че той би предпочел да беше в Малбъро, беше едно солидно училище и щеше да направи от него човек. Стивън можеше да се счита късметлия, защото беше приет като стипендиант на една фондация — една рядка привилегия за тези години, когато почти всички мизерстваха. Днес той беше в униформата си и когато обядваха в закусвалнята „Симсънз“ на улица „Странд“, много погледи се насочваха към него, пълни с интерес, развеселени, всички благосклонни. Това го беше стоплило повече, отколкото халбата половинлитрово вино „Чалтис“, която си беше позволил като почерпка. Но се оказа, че нито една реколта от това вино сега не можеше да се сравнява с качеството на виното отпреди години.