Читать «Градът на часките. Слуги на уонките» онлайн - страница 195

Рейт кимна мрачно.

— Както и очаквах.

— Сега какво ще правим? — попита Зарфо.

— Веднага щом вятърът ни откара до сушата, ще слезем и ще се върнем в Ао Хидис за нов опит.

Зарфо изсумтя.

— Ами с уонка?

— Ще трябва да го пуснем да си върви. Нямам никакво намерение да го убивам.

— Грешка — обади се Анахо. — По-добре да смачкаме тази гадина.

— За твое сведение — рече Зарфо, — Ао Хана, централният пост на уонките, е разположен на езеро Фалас. Едва ли сме далече от него.

Рейт се качи на предната палуба. Само на миля пред тях се виждаха мъгливите очертания на брега, зад него започваха мочурища. Да слязат на подобно място, щеше да е крайно неудобно, дори рисковано и Рейт със задоволство установи, че вятърът бе променил леко посоката си и сега ги отнасяше бавно на запад, вероятно подпомаган от слабото течение. Той проследи през визоскопа бреговата линия и забеляза, че по-нататък става неравна и хълмиста.

От вътрешността долетя шум от експлозия, последван от тежък тропот на крака. На палубата се появи уонкът, следван от Анахо и Траз. Уонкът фиксира Рейт с поглед за около половин секунда, сякаш записваше изображението му, после се завъртя бавно, изучавайки хоризонта. Преди Рейт да успее да му попречи — преди дори да се опита, — уонкът пристъпи напред, засили се с няколко бързи крачки и се хвърли във водата. Рейт мярна за миг черната му мокра козина, сетне съществото потъна в дълбините.

Още известно време Рейт не отделяше поглед от повърхността, но от уонка нямаше и следа. Час по-късно, докато проверяваше напредъка им през езерото, той отново насочи визоскопа към западния бряг. За негова изненада стърчащите неравности по брега, които преди бе взел за скали, се оказаха черни стъклени кули в покрайнините на укрепения уонкски град. Рейт заоглежда тресавището на север с подновен интерес, подхранван от нарастващото му отчаяние.

Туфи от бяла трева се подаваха като космати ракови образувания над черната слузеста повърхност на тресавищата. Рейт слезе в хангара да потърси материал, от който да направят сал, но не намери нищо подходящо. Тапицерията на седалките бе залепена здраво за подлежащата конструкция и се отделяше на тесни, дрипави ивици. На борда нямаше спасителна лодка. Рейт се качи отново на палубата и се замисли какво да предприемат от тук нататък. Локхарите се присъединиха към него: обезсърчени фигури с измацани комбинезони и разрошени от вятъра коси над черните им насечени лица.

Рейт се обърна към Зарфо:

— Брегът познат ли ти е?

— Това трябва да е Ао Хана.

— Ако ни заловят, какво ни очаква?

— Смърт.

Утрото отмина, докато се катереше към зенита, слънцето постепенно разсея мъглите, които закриваха хоризонта, и кулите на Ао Хана се видяха съвсем ясно.

Корабът беше забелязан. Във водата непосредствено пред града се появи катер, който се понесе към тях, оставяйки зад себе си пенлива диря. Рейт го огледа през визоскопа. На палубата стояха неколцина уонкоиди, които поразително си приличаха — стройни мъже с мъртвешко бледи кожи и злобни, аскетични лица. Рейт се замисли какви са шансовете им да отразят атаката — дори да завладеят катера. Реши, че ще е най-добре да не опитват, тъй като едва ли щяха да успеят.