Читать «Градът на часките. Слуги на уонките» онлайн - страница 180

Възцари се напрегната тишина.

Рейт излезе заднишком от стаята и се спря разколебан на терасата, с разтуптяно сърце, сякаш беше видял призрак. В коридора се появи Зарфо, който се поклащаше лекичко с разчорлени коси.

Рейт му махна с ръка.

— Ела, искам да ти покажа нещо.

Той отведе Зарфо до вратата и я разтвори широко, почти сигурен, че стаята ще бъде празна. Хелсе си седеше там както преди. Зарфо го огледа внимателно и прошепна:

— Да не се е побъркал? Седи, блещи се и не проговаря, сякаш ни се подиграва.

— Хелсе — повика го Рейт. — Какво правиш тук? Какво се е случило с теб?

Яосът се изправи. Рейт и Зарфо неволно отстъпиха назад. Хелсе ги огледа с вяла усмивка. Излезе на терасата и се спусна бавно по стълбите. Долу спря, извърна глава и за миг Рейт зърна бледия овал на лицето му, който се стопи, като че принадлежеше на призрак.

— Какво може да означава всичко това? — попита с пресипнал глас Рейт.

Зарфо поклати глава. Рейт за първи път го виждаше объркан.

— Някоя шегичка на пнумите.

— Дали не трябваше да го задържим?

— Ако искаше, щеше сам да остане.

— Но… съмнявам се. Може да не е на себе си.

В отговор Зарфо само повдигна лекичко рамене. Рейт излезе на терасата и огледа града.

— Пнумите знаят дори стаята, в която спим!

— Всеки, който се спуска по Джинга, спира в Кабасас — обясни раздразнено Зарфо. — Ако има пари, настанява се в хана „Морски дракон“. Не е трудно да се досетиш за всичко това. Толкова по въпроса за всезнанието на пнумите.

На следващия ден Зарфо се запиля някъде и когато се върна, водеше със себе си нисичък мъж с кожа в махагонов цвят, който пристъпваше ситно, сякаш го стягаха обувките. Лицето му беше прорязано от бръчки, мъничките му живи очички надзъртаха кривогледо над клюнестия нос.

— Позволете да ви представя — заговори тържествено Зарфо — капитан Добаг Хростилфи, мъдър и способен човек, който ще се погрижи за нас.

Рейт си помисли, че никога досега не бе виждал по-очеваден негодник.

— Хростилфи командва „Пибар“ — продължи Зарфо. — За една съвсем разумна сума той е готов да ни откара до нашата следваща цел, пък дори и тя да е най-далечният бряг на Ворд.

— Колко струва прекосяването на Парапан? — поинтересува се Рейт.

— Само пет хиляди секвина, представяте ли си? — възкликна Зарфо.

Рейт се изсмя презрително и се обърна към Зарфо.

— Повече не се нуждая от помощта ти. Ти и твоето приятелче Хростилфи си потърсете друга жертва за мамене.

— Какво? — извика локхарят. — След като рискувах живота си в онзи пъклен улей и понесох какво ли не?

Но Рейт си беше тръгнал. Зарфо го догони, малко пооклюмал.

— Адам Рейт, правиш сериозна грешка.

Рейт се усмихна мрачно.

— Да, вместо някой честен човек, наех теб.

— Кой смее да твърди, че съм нечестен? — попита обидено Зарфо.

— Аз. Хростилфи ще се продаде и за сто секвина. Навярно ти е поискал петстотин. А ти си му казал: „Защо да не спечелим и двамата? Адам Рейт е лековерен човек. Аз ще му кажа цената и всичко над хиляда секвина ще бъде мое.“ Хайде сега, върви си.