Читать «Градът на часките. Слуги на уонките» онлайн - страница 151

Джак Ванс

Хелсе сръбна от чашата, помръдна превзето с устни и я остави на бара.

— Защо не се преместим в някое по-усамотено кътче, където да поговорим?

Рейт се посъветва с Траз и Анахо, сетне се обърна към Хелсе.

— Води ме.

Младежът хвърли небрежен поглед към изхода, но предпочете да минат през ресторанта. Тъкмо когато излизаха, Рейт забеляза някакъв мъж да влиза в кръчмата и да се озърта трескаво — беше Дордолио.

Хелсе, изглежда, не го видя.

— Наблизо има едно малко кабаре, там невинаги е тихо, но е съвсем подходящо за нашия разговор.

Кабарето се оказа схлупено помещение, осветено от сини и червени фенери и със сепарета по периферията. Неколцина музиканти се бяха разположили на сцената, двама от тях свиреха на малък гонг и барабан, а пред тях подрипваше гъвкав и енергичен танцьор. Хелсе избра едно сепаре близо до вратата и максимално далече от музикантите — двамата се настаниха на сини възглавници. Хелсе поръча две канички „тинктура от девствена гора“, които им бяха поднесени малко след това.

Танцьорът си тръгна, музикантите подхванаха нова мелодия, инструментите им приличаха на обой, флейта, чело и литавра. Рейт се заслуша в изпълнението им, заинтригуван от странното съчетание от стържене по струните на челото, тропане на литаврата и внезапните пискливи трели на флейтата и обоя.

Хелсе се наведе с привидна, добронамереност към него.

— Запознат ли си с яоската музика? Така и предполагах. Това е погребална песен — широко разпространена при нас.

— Трудно ще ми е да я помисля за весела песничка.

— Въпрос на разбиране — Хелсе се зае да описва и други разпространени музикални течения. — Не ми се ще обаче да твърдя, че яосите са меланхолици, достатъчно е да посетиш някой от нашите сезонни балове, за да прецениш сам.

— Съмнявам се, че ще бъда поканен — възрази Рейт.

Оркестърът вече бе подкарал нова композиция — серия от страстни фрази, изпълнявани подред от всеки от инструментите, за да завърши с необуздано и същевременно печално тремоло. Поради някакъв странен импулс Рейт си спомни за паметника в кръглия парк.

— Тази музика има ли връзка с вашия ритуал за изкупление?

Хелсе се засмя замечтано.

— Чувал съм да казват, че духът на Трогателното причастие просмуква всички аспекти на яоската душевност.

— Интересно… — Рейт млъкна в очакване. Хелсе не го бе довел тук, за да обсъждат музиката.

— Предполагам, че събитията от днешния следобед са ти причинили известно неудобство? — попита Хелсе.

— Ни най-малко, нищо повече от дребно раздразнение.

— Не очакваше ли да получиш наградата?

— Дори не знаех за нея. Надявах се само на любезно отношение. Но като си помисля, лорд Чизанте се държа със забележително хладнокръвие.

— Той е забележителен човек — кимна с мъдър вид Хелсе. — Но точно сега се намира в неловка ситуация. Веднага след като ти излезе, дойде кавалерът Дордолио, заяви, че си недодялан тип, който се меси в чужди работи, и поиска да получи наградата. Честно казано, подобно поведение от страна на Дордолио би могло наистина да унизи лорд Чизанте. Вероятно не си даваш сметка, но Син нефрит й Звездозлатните са враждуващи фамилии. Лорд Чизанте подозираше, че Дордолио ще използва наградата, за да го засрами, а последствията никой не би могъл да предвиди.