Читать «Градска тарифа» онлайн - страница 8

Тя говореше спокойно, почти весело, сякаш шегувайки се със себе си, но Настя виждаше, че всъщност Татяна прави усилие, за да не ревне.

— Наистина ли е толкова тежко? — попита тя със съчувствие.

— Много.

Татяна помълча, загледана в прозореца, после бързо избърса бликналите сълзи.

— Не бива толкова рязко… Цял живот си прекарала под диктата на думата „трябва“. Трябва сутрин да станеш, да се измиеш, да тръгнеш. За детската градина, за училището, за университета, за работа. Вечно трябва, трябва, трябва… Имах чувството, че тази дума ще ме задуши, ще ме смачка, толкова ми се искаше да се отърва от нея, да я отхвърля, да се събудя сутрин в делничен ден и да разбера, че НЕ Е НУЖНО. Че мога да не ставам, да не се обличам и за никъде да не тръгвам. Мислех, че това ще ми бъде достатъчно, за да съм напълно щастлива, защото всичко останало вече си го имам: любим съпруг, любим син, приятели, работа, която ми носи добри доходи. А излезе, че всичко е различно. Аз нямам нито един повод да се чувствам нещастна, но точно така се усещам. И няма обяснение за това. Няма обяснение, разбираш ли? — Тя повиши глас и в него зазвучаха истерични нотки. — Има само сълзи… Подлудява ме мисълта, че вече няма къде да отида, че животът е свършил и в него вече няма да има нищо радостно и светло. Именно това се нарича депресия.

Настя седеше прегърбена, вперила неподвижен поглед в ярката кутия с бонбони, и не знаеше какво да каже.

— Така че, ако ти е нужен моят съвет — продължи Татяна след паузата, — не напускай работа. Не знам защо, но мъжете преживяват това по-лесно. Дали са другояче устроени, дали нас, жените, усещането за свършек на живота ни спохожда по-рано… Не знам. Но ако ти още можеш да работиш — не напускай. Седенето между четири стени, въпреки цялата си илюзорна привлекателност, няма да те направи щастлива — със сигурност.

Настя понечи да спомене, че са й предложили да започне преподавателска работа, но вратата рязко се отвори и в кухнята нахълта негодуващият Коротков.

— Момичета, каква е тая разхайтеност! Месото след десет минути ще е готово, а ние още не сме пийнали първа чашка и не сме опитали мезетата. Таня, хайде да сядаме на масата без Стасов, докога ще го чакаме.

— Добре де — съгласи се тя. — Да вървим, да сядаме.

На масата Татяна живна. Смееше се, грижеше се за гостите и Настя, която тайничко я наблюдаваше, си мислеше, че чуждият опит не може да замести собствения. Според Житената питка не било страшно да напуснеш работа, според Татяна — че е по-добре да не го прави. Кой от тях беше прав? Не можеш да разбереш, докато не опиташ сам. Трябваше да вземе решение. Но, боже мой, как не й се искаше!