Читать «Градска тарифа» онлайн - страница 7

— Таня работи вкъщи, пише книги. А аз какво ще правя? Ще ти готвя супички ли? Или ще ти пера чорапите?

— В това, между другото, няма нищо лошо.

Настя се умълча. Безсмислен разговор, хиляди пъти повтаряни думи, многократно използвани аргументи — и всичко това не водеше до нищо. А тя не можеше да вземе решение. Не можеше…

* * *

Не бяха се виждали с Татяна почти половин година. Редовно си говореха по телефона, но все не намираха време да се срещнат. Татяна се стори на Настя леко напълняла, но това можеше да е илюзия, създавана от светлата рокля със свободна кройка.

— Цъфтиш, млада пенсионерке — бодро забеляза Настя и целуна домакинята.

Беше решила да се стегне и да не показва лошото си настроение. Все пак беше празник!

— Цъфтя — с усмивка се съгласи Татяна.

Доценко вече бе пристигнал с млиновете, чакаха само Стасов, на когото в съботния ден бяха изникнали някакви служебни ангажименти. Настя издебна удобен момент, за да си поговори насаме с Татяна.

— Таня, как се чувстваш като пенсионерка? Нормално ли?

Татяна я погледна съсредоточено и кимна, сякаш съгласявайки се с някакви свои мисли. Сетне внимателно притвори вратата на кухнята, където се намираха двете в момента.

— Значи, Коротков не греши? Смяташ да напускаш?

— Не знам. Страх ме е — призна Настя. — Житената питка заяви, че не бива да се страхувам, че изобщо не е страшно и всичко ще бъде прекрасно. Мишаня, струва ми се, също е доволен. А ти какво ще кажеш?

— Аз ли? — Татяна взе цигара от пакета, запали, дръпна няколко пъти. — Ти какво, не виждаш ли?

— Какво трябва да виждам? Изглеждаш прекрасно…

— Да бе… Не забелязваш ли как съм се издула? За половин година съм качила десет килограма.

— Как така десет? — ахна Настя.

Значи не й се бе сторило, Татяна наистина беше напълняла.

— Само не се преструвай, че не си забелязала — тъжно се усмихна домакинята.

— Е, съвсем мъничко…

— Съвсем мъничко… защото роклята е такава, скрива формите. А всъщност е един тих ужас. Зле съм, Настюша, много… А изглеждам добре, защото два часа се гримирах и специално за гостите си повдигах настроението. Да можеше да ме видиш измита. Ходещ труп.

— Какво намекваш, че си болна ли? — уплаши се Настя.

— Аха, болестта се казва „откачане“. Или депресия. Знаеш ли, когато напусках работа, толкова се радвах! Мислех си — ето, най-сетне ще се наспя, ще се заема с детето, време колкото ти душа иска, ще си пиша книжка след книжка, ще спечеля сума ти пари. А какво излезе? По цели дни седя на дивана и плача. Понякога дори с глас. За половин година не написах нито ред, от издателството постоянно ми звънят, а аз дори нямам какво да им отговоря. С нищо не се справям, нищо не ми се подхваща, искам само да се свия на кълбо на дивана и да рева. Стасов не знае какво да ме прави, май си измисля разни ангажименти в работата, за да не се прибира твърде рано и да не гледа цяла вечер подпухналата ми физиономия. Да, от вечните сълзи подпухвам. Сега разбирам защо хората, когато се пенсионират, започват да боледуват и бързо да се състаряват.