Читать «Господарят на дъжда» онлайн - страница 83

Елис го нямаше. Посрещна го възрастен сикх, който се намръщи, когато чу въпроса му.

— Не, сахиб, не са ги връщали тук.

— Провери оригиналите, ако обичаш.

Сикхът отиде до един ред шкафчета.

— Как беше името?

— Орлова, Лена.

Фийлд забарабани с пръсти. След известно време сикхът се обърна:

— Не, няма изследване на отпечатъци за случай с това име.

— Къде е Елис?

— В отпуска.

— В отпуска ли?

— Да.

— Къде?

— Струва ми се, че в Сан Франциско. Ще се върне след три-четири месеца.

* * *

Фийлд изтича на етажа на Криминалния, но там бе тъмно и пусто като в неговия отдел. От улицата проникваха светли лъчи. Кабинетът на Маклауд беше празен.

Фийлд се върна на своя етаж и застана в средата на помещението.

След няколко минути слезе на партера. Изчака Албърт, нощния пазач, да свърши разговора си по телефона. Албърт бе на седемдесет и носеше рани от Бурската война.

— Албърт, кой идва в управлението тази вечер?

Старецът се намръщи.

— Някой от Криминалния или от моя отдел минавал ли е? Имам предвид в последния един час след мача.

— Господин Грейнджър се отби.

— Грейнджър ли?

— Да.

— Кога?

— Преди двайсет минути.

— Сигурен ли си?

— Маклауд също.

— Маклауд ли?

— И Капризи. Дойдоха заедно.

— Кога беше това?

— Преди четирийсетина минути.

Фийлд се обърна и изтича по стълбите, първо в Криминалния, където бе още тъмно и пусто, после в Специалния отдел, където неговата лампа още светеше. Отново спря по средата на стаята.

— Сър?

Бавно се приближи до кабинета на Грейнджър, потропа и зачака.

Огледа се, после се промъкна в кабинета. Погледна през щорите към асансьора, след това с разтуптяно сърце заобиколи бюрото. Кутията за приходяща поща бе пълна. Той вдигна най-горния документ, който бе нареждане от комисар Биърс до началниците на отдели за „поръчките, използването и злоупотребите с канцеларски материали“.

Остави листа, отново погледна към асансьора и отвори чекмеджето от дясната страна. Вътре имаше кожен кобур и официална покана за някакъв прием във „Фрейзърс“ отпреди четири месеца.

Внезапният звън на телефон го стресна. Той си даде сметка, че е от неговото бюро. Затвори чекмеджето, излезе от кабинета и затвори вратата.

Седна на мястото си и избърса потта от челото си с надеждата, че телефонът ще спре да звъни. Той обаче продължаваше.

— Ричард Фийлд.

— Дики.

— Ало… Пенелъпи.

— Цяла вечер те търся, но все те няма.

— Съжалявам, имаше…

— Бил си зает, знам.

— Мислех да ти изпратя писмените си благодарности за вечерята… за двете вечери. Беше прекрасно…

— Стига глупости. Няма за какво да ми благодариш. Джефри те обожава и много се гордее, че има такъв племенник. Аз също.

Фийлд се изчерви.

— Ами, аз…

— Свободен ли си тази вечер?

Той погледна часовника си. Беше осем и половина.

— Нямам планове, но…

— Ела тогава с нас. В Клуба по езда има бал и… слушай, знам, че се обаждам в последната минута, но Джефри иска да те покаже на всички. Нали няма да ни разочароваш? Сигурна съм, че работата може да почака до утре.

Пенелъпи говореше почти без да си поема въздух.

— Не съм зает, но сигурна ли си?

— Джефри настоява. Нареди ми да те убедя на всяка цена. Хайде да се срещнем пред входа на клуба в десет.