Читать «Господарят на дъжда» онлайн - страница 6

— Сигурно четете много.

— Баща ми казваше, че всеки трябва да прочете „Ана Каренина“.

— Мъдра мисъл. — Той отново прочисти гърлото си; беше пресъхнало. — Съжалявам. Вие ли намерихте трупа?

— Да.

— Как?

Тя присви очи:

— В какъв смисъл „как“?

— Ами… защо отидохте у госпожица Орлова?

Тя ядосано тръсна глава:

— Отидох да я помоля за чаша мляко, но тя не отваряше.

— Как влязохте?

— Вратата беше открехната.

— Имаше ли навик да я оставя така?

— Нямам представа.

— Значи не се познавахте добре, така ли?

— Не много.

— Какво означава „не много“.

— Означава „не“.

— Не бяхте ли приятелки?

Тя го изгледа втренчено; беше скръстила ръце на гърдите си и стискаше раменете си.

— Поздравявахме се, само толкова.

Фийлд погледна книгите и снимките.

— Странно. Двете сте съседки, имате еднакви съдби, сами сте в този град, а не се познавате.

— Ако ви се струва странно, господине, значи нищо не разбирате.

Той се опита да скрие смущението си, като отново погледна семейната снимка. Разбира се, двете жени, произхождащи от знатни фамилии, можеха да имат безброй причини да не се сближат.

Отвори бележника си и извади от горния джоб на сакото си старата писалка на баща си.

— Съжалявам.

— За какво съжалявате? — попита тя и седна с наведена глава.

— Не искам да ви отнемам много време. Може ли просто да запиша името ви?

— Вашето какво е?

Тя отново се усмихна леко, вече не изглеждаше толкова беззащитна.

— Ричард Фийлд. — Махна с писалката. — Ще ми кажете ли вашето?

— Медведева.

Гласът й бе хриплив като на певица, работила твърде дълго в задимени кабарета.

— Ами малкото?

— Едва ли е уместно да преминаваме на малки имена.

Фийлд не можеше да реши дали кокетничи, или го дразни.

— Наташа. Наташа Медведева.

— Открили сте трупа преди около час.

— Да.

Жената се размърда в креслото, халатът се разтвори и гърдите й леко се разголиха. Медведева проследи погледа му и той се изчерви като рак.

— Отишли сте да помолите за малко мляко, така ли?

— Беше ми свършило.

— Почукахте и тя не се обади.

— Точно така, господине.

— След като никой не ви отвори, вие влязохте.

— Преди малко ви казах.

— Извинявайте. Може би съм твърде глупав. Отидохте да помолите за малко мляко, почукахте, никой не ви отвори и вие… какво направихте? — Тъй като тя мълчеше, той добави: — Просто ми се струва по-логично, ако не сте се познавали добре, да се върнете тук.

Наташа го гледаше, сякаш беше най-глупавият мъж в света.

— Вратата беше отворена.

— Затова влязохте да си вземете млякото сама.

Тя пак не отговори.

— Какво стана после?

— Намерих трупа.

Фийлд спря да пише.

— Как стана това?

— Инспекторе, мисля, че вече достатъчно…

— Не съм инспектор.

Тя въздъхна:

— Не, ами…

— Миризмата ли ви привлече?

Тя се намръщи с отвращение.

— Просто не разбирам как сте се озовали в спалнята, след като кухнята е от другата страна на хола — изтъкна Фийлд. — Разположението е същото като във вашия апартамент.

Наташа Медведева се втренчи в него и той я погледна в очите. Нямаше представа какво вижда в тях. Може би презрение. Вероятно нямаше да й е трудно да измисли правдоподобна лъжа, но тя не си направи този труд.