Читать «Господарят на дъжда» онлайн - страница 2

Слязоха и Капризи бързо прекоси фоайето; кожените му подметки шляпаха тихо по каменния под. Когато излязоха, младият мъж присви очи под яркото слънце, но то скоро се скри зад облак. Пред сградата чакаше голям кафяв буик с включен двигател. Когато се качи, Фийлд забеляза три дупки от куршуми при вратата.

— Къде е Чен? — обърна се Капризи към шофьора, възрастен мъж с тънка бяла риза, който поклати глава.

Американецът погледна през прозореца, като с мъка сдържаше нетърпението си, и потропа по стъклото с пръсти. На показалеца на дясната му ръка имаше голям златен пръстен.

— Какво прави? — попита отново, въпреки че шофьорът явно не говореше английски.

В този момент от главния вход на Централното полицейско управление излезе висок китаец с дълъг кафяв шлифер и автомат „Томсън“. Качи се на външното стъпало на колата и пъхна глава през смъкнатия прозорец.

— Подарък от Грейнджър — обясни Капризи и кимна към Фийлд. — Новак — добави въпреки обяснението на младежа, че е завършил обучението си.

Чен не изглеждаше толкова недоволен от назначението на младежа и му подаде ръка. После заповяда нещо на шофьора и удари по покрива. Остана на стъпалото и автоматът се разклати, удряйки го по хълбока. Фийлд опипа револвера си с разтуптяно сърце.

Потеглиха по улица „Фучоу“. Той наблюдаваше тълпата. След стотина метра спряха. Капризи проточи врат, за да види какво пречи на движението, после въздъхна и се отпусна на седалката.

— Грейнджър ми каза, че си от Чикаго — обади се Фийлд.

Капризи иронично се усмихна:

— Грейнджър е шеф на разузнаването, няма начин да не знае.

— Как попадна тук?

— Откога си в Шанхай, Фийлд? — попита Капризи с безизразно лице.

— От около три месеца.

— Още ли не си научил златното правило?

Той се усмихна и на Фийлд му се стори, че до него седи близнак на Чен, но с европейски черти — гъста черна коса, рунтави вежди, малък нос и лукава усмивка. Ръкавите на тъмното му сако бяха запретнати над лактите на яките му ръце, през разкопчаната риза се показваха рунтави косми.

— Ще ти дам един съвет. Никога не питай хората в Шанхай за миналото им. Особено жените.

Една просякиня размаха някакъв вързоп покрай прозореца и Фийлд се обърна да я види. Чен я удари с приклада си и младежът видя, че във вързопа има бебе.

— По-спокойно, Чен — измърмори Капризи; наведе се нервно напред и изкрещя: — Какво става, бе? — Тъй като Чен не отговори, отново се обърна към Фийлд: — Как ти е малкото име?

— Ричард, но ме наричат Фийлд.

— Дик?

Младият мъж се намръщи.

— Не ти ли харесва да ти казват Дик?

— Никой не ме нарича така.

— Защо?

— Няма причина, Капризи. Просто никой не ме нарича така. Ако искаш, можеш да си първият.

— Духовит си — усмихна се одобрително американецът. — Ще ти е полезно тук.

— А твоето име?

— Капризи.

Отново спряха. Многобройна тълпа запречваше улицата. Капризи отвори вратата си и слезе. Започна да си проправя път сред навалицата; Чен и Фийлд го последваха. Хората неохотно се отдръпваха. На паважа в локва съсирена кръв лежеше някакъв мъж. Беше гол до кръста и кожата му още блестеше от пот. Рикшата, с която си бе изкарвал прехраната, лежеше смачкана като кибритена кутийка. Всички го наблюдаваха безмълвно. Фийлд познаваше града и знаеше, че след този случаен инцидент едно цяло семейство може би ще бъде обречено на глад и мизерия.