Читать «Господарят на дъжда» онлайн - страница 194

Отначало момчето не помръдна, само се загледа в Наташа.

После скочи и изтича към нея. Тя го притисна към себе си, лицето й се преобрази от радост и облекчение, очите й се наляха със сълзи. Започна да гали детето по главичката, после го вдигна.

— Съжалявам — прошепна. — Ужасно съжалявам.

Алексей носеше бяла униформа като другите деца. Късата му черна коса беше влажна. Той стоеше със затворени очи и по лицето му се четеше страх и несигурност.

Монахът се приближи и грубо ги раздели, отново издърпа детето в другия край на стаята. Наташа умолително погледна Фийлд. Алексей заплака.

— Млък! — изсъска монахът.

— Извинявайте, не разбрах името ви — каза Фийлд.

— Брат Джон.

— Братко Джон, бихте ли дошли навън за момент?

Монахът неохотно го последва, сестра Маргарет също излезе. Фийлд затвори вратата.

— Искам да останем за малко насаме с Алексей. После ще обсъдим какво да правим.

— И дума да не става.

— Тази жена е леля на момчето, както сигурно добре знаете.

— И дума да не става.

Фийлд едва сдържаше гнева си.

— Сестро…

— Не — отсече брат Джон.

— Добре, нека да ви обясня. Вашето разрешение не ни е нужно. Аз съм полицай, водя разследване и искам да говоря насаме с момчето. Моля, изчакайте навън.

На лицето на монаха се изписа гняв. Фийлд посочи с пръст и брат Джон се оттегли. Преди да го последва, сестра Маргарет погледна с уважение младежа.

Когато Фийлд се върна в стаята, Наташа беше коленичила и трескаво шепнеше нещо на момченцето. С мрачно лице, къса черна коса и безизразни очи, Алексей изведнъж напомни на Фийлд за самия него на тези години — тъжен, самотен, уязвим, изтерзан.

— Обясних му кой си — каза Наташа.

Фийлд коленичи и хвана момченцето за ръката.

— Аз съм Ричард.

Алексей трепереше. Наташа отново го прегърна и зашепна:

— Всичко е наред, миличък. Всичко ще се оправи…

— Трябва да тръгваме — каза тихо Фийлд; забеляза, че и неговите ръце треперят.

— Няма да го пуснат.

— Ще направят каквото им кажа.

Наташа го погледна. Той знаеше, че отчаяно й се иска да му вярва. Брат Джон и сестра Маргарет чакаха пред вратата. Фийлд се опита да се усмихне:

— Съжалявам, че не съм подготвил необходимите документи, но ще трябва да го отведем сега.

Брат Джон избухна:

— Няма да го допусна.

Фийлд го изгледа втренчено:

— Не съм сигурен, че ме разбрахте добре.

— Това момче няма да напусне сиропиталището при никакви обстоятелства.

— От името на Лу ли говорите или от свое?

Брат Джон се наежи:

— Ако си мислите, че ще се почувствам виновен заради злостните слухове, които се носят за един от най-щедрите ни…

— Слухове ли?

— Познавам хората като вас, господин Фийлд.

— И аз познавам хората като вас, братко.

Той се обърна и монахът се хвърли върху него. Фийлд се освободи и го притисна към стената.

Сестра Маргарет го заудря с юмруци по гърба и закрещя да престане, сякаш този акт на насилие преля чашата на търпението й. Фийлд вдигна брат Джон за яката и го повали на пода, после го ритна с все сила в корема. Монахът застена, сестра Маргарет продължи да пищи. В коридора се появи друг монах с група деца. Наташа стоеше на вратата.