Читать «Господарят на дъжда» онлайн - страница 186

Фийлд имитира пъхане на ключ в стартера и запалване на двигател. Накрая китаецът разбра и взе ключовете от полицата за шапки.

Когато му ги подаваше, Джефри се появи от хола.

— За бога, човече, ранен си!

Фийлд грубо го изблъска и излезе.

— Чакай, за бога… — извика след него Люис.

Младият мъж се качи в колата и запали. Свали ръчната спирачка и потегли с пълна газ.

Караше твърде бързо и на ъгъла с Пекинското шосе едва не се сблъска с друг тъмен автомобил.

По предното стъкло паднаха първите дъждовни капки, Фийлд се стараеше да пази ранената си ръка, докато караше. Мина по улица „Ю Ячин“, после зави по „Бъблинг уел“.

Пред сградата, в която живееше Капризи, се тълпяха хора. Фийлд изтича по металното стълбище на първия етаж. Спря на входа на апартамента.

— Не — прошепна.

Коленичи въпреки изгарящата болка в рамото. Докосна врата на Капризи, но не напипа пулс. Стъклото на вратата бе разбито, американецът лежеше по гръб с револвер в ръка. Беше по бели шорти и потник и също като Грейнджър бе прострелян няколко пъти в гърдите.

— Не — повтори Фийлд.

Притисна с пръст врата на Капризи и се опита да намери някакъв признак на живот. Стисна китката на американеца. Допря ухо до гърдите му. Докосна страните на Капризи, загледа се в очите му и го побутна:

— Хайде. Хайде. — Хвана го за раменете и го разтърси. — Хайде, мамка му!

Капризи лежеше безжизнено.

— Хайде!

Устните на Капризи бяха здраво стиснати, очите му се взираха в тавана, черната му коса бе разрошена. Дланта на едната му ръка беше разперена и сочеше към вратата.

Фийлд седна на пода и опря гръб в стената. Отново докосна бузата на американеца.

— Спи спокойно, приятелю.

Очите му се насълзиха. Една сълза падна върху ръката му. Той неуверено се изправи.

— Мамка му! — изруга и избърса очите си.

Хвана един стол, вдигна го над главата си и го запрати през разбития прозорец. Свали тънък жълт шлифер от закачалката и зави Капризи. Изведнъж се почувства виновен.

По стълбите се чуха стъпки. Фийлд не помръдна, не го интересуваше дали не идват да убият и него.

Стъпките спряха. На вратата се появи Чен с превързана ръка и пребледнял от изкачването. Двамата се изгледаха един друг над тялото на Капризи.

— Дори не можах да му благодаря — промълви Фийлд.

Китаецът го гледаше настойчиво.

— Трябва да се махнеш оттук.

— Защо Капризи?

Чен въздъхна:

— Той нямаше място в техния свят.

— Защо тази нощ?

— Заради разследването. И наркотиците. „Саратога“ отплава утре. Пратката трябва тръгне.

— Люис?

Чен не отговори.

— Бях казал само на Капризи.

Фийлд пъхна ръце в джобовете си и отиде в кухничката. На една дъска бяха закачени няколко пощенски картички. Повечето бяха от Чикаго, но имаше и от други американски градове: Маями, Бостън, Ню Йорк, Лос Анджелис. Фийлд ги разгледа внимателно и ги обърна една по една. Всичките бяха подписани „От мама и татко“. Само една, с изглед от Холивуд, бе от Каръл. Малката сестричка на Капризи гордо му заявяваше, че ще направи голяма кариера в шоубизнеса.

Фийлд влезе в спалнята, където нямаше почти нищо, после в хола.

Върху камината имаше две снимки: една на Капризи със сестра му и родителите му — хубав белокос мъж и дебеличка тъмнокоса жена, и една на жената и детето, които бе видял на фотографията в портфейла на американеца. Взе втората и я разгледа внимателно. Зад снимките имаше малък албум с кожена подвързия. Фийлд го отвори и погледна снимката на първата страница. Беше на три-четиригодишно момченце с екип за бейзбол, бухалка в ръка и широка усмивка. На следващата страница имаше по-официална снимка и Фийлд забеляза общи черти на детето с Капризи. То имаше къса права черна коса и тъжни очи като баща си.