Читать «Господарят на дъжда» онлайн - страница 174

Фийлд вдигна ръка. Почувства се изтощен, искаше му се да си тръгне без повече шум.

— Съжалявам — прошепна.

— Какво ще си помисли тя, когато научи?

— Извинявай, ако съм те обидил.

Гневът й изчезна мигновено и тя кокетно му се усмихна.

— Искаш ли Чан да те закара?

— Ще взема рикша.

— Няма ли да ме целунеш, Ричард?

— Пенелъпи, моля те…

— Току-що ме чука, Ричард. Бъди възпитано момче.

Той се приближи и се наведе над нея. Тя го целуна, после впи устни във врата му.

— Извинявай, ако съм ти причинила болка.

Той погледна златния Буда до нея и си тръгна.

— Ричард?

Фийлд излезе, без да се обръща.

* * *

Отиде пред кооперацията „Щастливи времена“ и застана под дърветата. Прозорците на последния етаж бяха тъмни.

Той понечи да си тръгне, но направи само няколко крачки и се върна.

Бързо прекоси улицата и се качи. Потропа на вратата и произнесе името й, но никой не му отвори.

45.

Фийлд се събуди от първите слънчеви лъчи и за известно време остана неподвижен. Всяко мускулче го болеше. Нужни му бяха няколко секунди, за да си спомни къде се намира. Вдигна глава от студения мраморен под и разтърка очи. Беше опрял рамо във вратата й.

Наташа я нямаше.

Той извади бележника и бащината си писалка. Докато се чудеше какво да й напише, се запита дали това е изпитвал баща му към майка му. Любовта ли погубваше човека?

Фийлд написа: „Моля те, обади ми се. Ще бъда в управлението. Номер: 26522, вътрешен 79.“ Изкуши се да добави: „Знам за детето“, но се разколеба. Не написа и името си.

Бавно слезе на улицата. Беше рано, покривите изглеждаха сивкави и бе задушно. Той опипа брадясалото си лице. Още усещаше вкуса от устните на Пенелъпи и изпита отвращение. Дрехите му бяха измачкани.

Мина край група спящи хора покрай стената на Клуба по езда, спря пред входа му и се обърна за последен път. Забеляза дребен китаец с костюм и шапка, който спря на двайсетина метра зад него.

Фийлд се втренчи в непознатия, но той не направи опит да се скрие или да се престори, че не го следи.

Отново тръгна, заслуша се в стъпките си и тези на човека зад него. Опипа револвера си. Продължи спокойно, отмина Клуба по езда, изчака един трамвай и пресече улицата. Китаецът продължаваше да го следва на същата дистанция.

На улица „Картър“ реши да му се изплъзне, но когато отминаваше църквата, в чието гробище бе възнамерявал да „посее опашката си“, видя друг мъж, който четеше вестник на отсрещния тротоар, и трети на близкото кръстовище.

Пъхна ръка под сакото си и стисна револвера, после спря. Стъпките зад него също спряха, двамата мъже отпред не помръдваха. Беше на десетина метра от църквата. Сърцето му биеше лудо.

Замисли се: ако искаха да го убият, досега щяха да са го направили.

Отново тръгна. Мъжът на отсрещния тротоар продължаваше да чете; онзи на кръстовището се отдалечи по страничната улица.

Фийлд стигна до общежитието. Влезе и спря до кабинката на портиера. Извади револвера и се увери, че е зареден, после влезе в общата стая и дишането му стана по-равномерно.