Читать «Господарят на дъжда» онлайн - страница 12

Началникът се намръщи:

— Извън нашата зона?

— Да. Изкараха го.

— Кой?

— Според Капризи били са хората на Лу.

— Ти видя ли ги?

— Не.

— Какво каза Маклауд?

— За портиера ли?

— Да.

— Не съм го виждал.

— Ами жената?

— Не изглежда да е политическо. Според Марецки е на сексуална основа, но аз…

Грейнджър кимна доволно:

— Давай в този дух.

— Слушам, сър.

— И стига си ми викал „сър“. Какво мисли Маклауд за жената?

— Нищо… — Едва се сдържа да не добави пак „сър“. — Не съм го виждал.

— Давай в този дух. С Капризи ли работиш?

— Да.

— Как е той?

Фийлд се намръщи объркано и не отговори.

— Няма значение. Ако има проблеми, свиркай.

Грейнджър се обърна и безшумно затвори вратата след себе си.

4.

Работното място на Фийлд бе скромно като всичко в живота му. Освен телефона и досието на Лена Орлова, което бе изискал от Архива, имаше голям куп вестници и списания, които трябваше „да държи под око с оглед на известна цензура“, както се беше изразил Грейнджър. Освен „Китайски седмичник“ и „Гласът на Китай“ трябваше да чете „Пазарни новини“ и списание „Право“. Това бе досадна работа. Детектив Прокопиев, съседът му по бюро, отговаряше за повечето големи вестници, списания и всичко останало, което би могло да бъде от някакъв интерес. За Фийлд оставаше само шлаката.

Върху досието лежеше писмото, което преди няколко часа беше написал на сестра си. Реши да го прегледа, преди да го остави в пощенската служба, когато слиза в Архива и лабораторията. За момент разсеяно зарея поглед, после взе писалка и се зае да коригира.

Скъпа Едит,

Ужасно съжалявам, че ти пиша толкова късно. Изпратих кратко писмо на мама, но не знам дали ще ти го предаде и дали ще имаш време да я посетиш.

В случай че не сте се видели, ще се опитам да ти разкажа колкото се може повече за живота тук. Отново моля да ме извиниш за закъснението.

Пристигнах преди три месеца и веднага постъпих на обучение, което включва всичко — от стрелба с револвер (крайно необходимо умение) до основни познания по китайски (който е труден, но владеенето му е твърде необходимо в нашата професия) и ориентиране в града и безумната система за номериране на улиците.

Би трябвало да ти разкажа нещо за пътуването, но то беше скучно. Бях в обща каюта с един индиец и целия му багаж (!). Не бих казал, че не съм пътувал по-удобно, но успях да видя Коломбо, Пенанг и Хонконг.

Сега работя в Разузнавателния отдел. Самият аз бях изненадан, че попаднах точно тук, но за това ще ти обясня по-нататък.

Искам да ти опиша града, но не знам откъде да започна и какво да кажа. Никога не съм виждал такова място: тук можеш да почувстваш стабилността и величието на Европа и Америка и да се сблъскаш с най-отвратителното варварство на Средновековието.

Фийлд отново си представи главата на портиера, която се търкаля в праха. Портиерът, Лена, баща му…

Макар че тук на всяка крачка човек го очакват нови изненади, аз бях подготвен. Вълнуващо е и не можеш да го почувстваш, ако не го видиш. Градът кипи от живот. Чувствам, че би трябвало да се впечатлявам повече от мизерията и насилието, но те само засилват екзотиката.

Така си представям Венеция в разцвета й, когато е била ненадминат център на любимото ти изкуство и търговията — град на бъдещето в страна от бъдещия век, както обичат да казват хората тук.

Засега заплатата ми е твърде скромна, само колкото да преживея. Скоро обаче ще израсна в кариерата, уверявам те, и дори ще спестя нещо. Веднага щом стане възможно, ще изпратя пари на мама, понеже знам как ти… да кажем, че знам как е (моля те, не й показвай тези редове).

Един ден ще се върна и заедно с теб и Артър ще отидем във Венеция.

Сигурно ще си помислиш, че още си фантазирам, както правехме като деца, но казвам ти, Едит, тук имам чувството, че мога да мечтая за всичко и всичко изглежда постижимо. Този град кипи от енергия, която трудно мога да опиша — не говорят ли същото и за Ню Йорк? Никой никога не ни е помагал в живота, но сега съм решен да кова собственото си щастие.

Върша съвестно задълженията си и с радост нося справедливост в една страна, в която досега тя е била почти непозната, и нещо повече, която чувствам като свой дом. Може би защото тук никой не си е у дома.

Не съм сигурен, че ще ме разбереш.

Опитвах се да ти опиша града.

Тук най-много и най-богати са американците и англичаните. Издигнали са огромни сгради покрай „Бънд“ — крайбрежния булевард — и така градът прилича на Париж и Ню Йорк. Получили са тази концесия, носеща името „Международно селище“, през миналия век и са я облагородили. (Иска ми се да можеше да ме спреш, ако тези неща са ти познати и те отегчават, но тъй като ни делят хиляди километри, ще се постарая да ти опиша всичко най-подробно.) На практика това парче земя е част от територията на Америка и Великобритания и се управлява от крупни фирми и техните ръководства. Джефри е секретар на Градския съвет, важен пост, който е повод за доста злобни забележки сред колегите ми (тук полицията е на най-ниското социално стъпало, на самото дъно). Когато пристигнах, писах на Джефри, но той ми отговори, че бил много зает, затова може би ще се видим едва довечера.