Читать «Господарят на дъжда» онлайн - страница 100
Том Брадби
Вдигна ръце, събра дебелите си пръсти с безупречен маникюр и опря брадичката си на тях. Говореше английски добре, но бавно, като изяждаше последните звуци на някои думи.
— За Лена Орлова — каза Капризи.
Лу кимна:
— Лена, да.
— Молим за извинение, че ви притесняваме.
Китаецът отново кимна:
— Вече говорих с колегите ви от френската полиция.
— Да, но ние водим разследването… Колкото и да ценим колегите си, бихме искали лично да разговаряме със замесените.
— Аз как съм замесен?
Прислужникът донесе поднос с чаши и го остави на масата до креслото на Лу. Капризи го изчака да излезе, преди отново да заговори:
— Замесен може би не е най-точната дума. По-скоро свързан.
— Как съм свързан?
Капризи смутено се размърда.
— Лена Орлова е живяла в апартамент, за който имаме основания да смятаме, че е ваш.
Лу се намръщи и потупа брадичката си с пръсти.
— „Щастливи времена“ ли? — попита, сякаш се опитваше да си спомни. — Да, мисля, че е собственост на една от фирмите ми. Това е всичко.
Фийлд ясно виждаше, че за китаеца това е игра. Спомни си откритата му враждебност в „Маджестик“ и се запита колко ще продължи така.
— Не сте ли разрешили на Лена Орлова да живее безплатно там?
— Защо да го правя?
— Значи е плащала наем?
— Не знам. Може да е имала връзка с някого от хората ми. — Той вдигна рамене, за да подчертае незаинтересоваността си. — Не знам. Имам много фирми, много хора. Не мога да знам какво става с всеки от тях.
— Не сте я познавали лично, така ли? — попита Капризи и мрачно погледна снимката на Лена върху рояла.
— Познавам много хора, господин полицай.
— Значи сте познавали Лена?
— В този град има много красиви жени, на които да се възхищаваме.
Нещо странно в тона му — зловещото самодоволство на един прост селянин, който се е издигнал дотолкова, че да си купи правото да издевателства над жени, които някога не е мечтал дори да зърне — толкова подразни Фийлд, че той едва се сдържа да не скочи. Погледна Капризи и видя, че и американецът стиска зъби. За пръв път се почувства беззащитен без револвера си.
Осъзна каква власт притежава този китаец и потисна желанието си за саморазправа. Знаеше колко лесно в тази страна се раздават смъртни наказания.
— Значи сте познавали Лена, така ли? — настоя Капризи.
— Познавах я. Познавам много момичета като нея.
Американецът се потеше. Избърса челото и извади бележника си.
— Имате ли нещо против да си водя записки?
Лу нервно се размърда:
— Имам.
— Ние сме детективи, господин Хуан.
— Вие сте полицаи.
Капризи остави бележника в скута си, но не го отвори.
— Значи Лена Орлова не е била… Познавали сте я, но не сте… Не сте имали уговорки с нея.
— Уговорки ли?
— Не ви е била наложница.
Лу се намръщи, отвратен от идеята, че може да има такива официални отношения с една рускиня.
— Нямахте ли връзка? — настоя Капризи.
— В какъв смисъл „връзка“?
Капризи въздъхна:
— Господин Хуан, не искаме да ви притесняваме, но трябва да признаете, че Лена Орлова беше убита изключително жестоко дори и за град като Шанхай.
— Не харесвате ли Шанхай?