Читать «Господарят на дъжда» онлайн - страница 100

Вдигна ръце, събра дебелите си пръсти с безупречен маникюр и опря брадичката си на тях. Говореше английски добре, но бавно, като изяждаше последните звуци на някои думи.

— За Лена Орлова — каза Капризи.

Лу кимна:

— Лена, да.

— Молим за извинение, че ви притесняваме.

Китаецът отново кимна:

— Вече говорих с колегите ви от френската полиция.

— Да, но ние водим разследването… Колкото и да ценим колегите си, бихме искали лично да разговаряме със замесените.

— Аз как съм замесен?

Прислужникът донесе поднос с чаши и го остави на масата до креслото на Лу. Капризи го изчака да излезе, преди отново да заговори:

— Замесен може би не е най-точната дума. По-скоро свързан.

— Как съм свързан?

Капризи смутено се размърда.

— Лена Орлова е живяла в апартамент, за който имаме основания да смятаме, че е ваш.

Лу се намръщи и потупа брадичката си с пръсти.

— „Щастливи времена“ ли? — попита, сякаш се опитваше да си спомни. — Да, мисля, че е собственост на една от фирмите ми. Това е всичко.

Фийлд ясно виждаше, че за китаеца това е игра. Спомни си откритата му враждебност в „Маджестик“ и се запита колко ще продължи така.

— Не сте ли разрешили на Лена Орлова да живее безплатно там?

— Защо да го правя?

— Значи е плащала наем?

— Не знам. Може да е имала връзка с някого от хората ми. — Той вдигна рамене, за да подчертае незаинтересоваността си. — Не знам. Имам много фирми, много хора. Не мога да знам какво става с всеки от тях.

— Не сте я познавали лично, така ли? — попита Капризи и мрачно погледна снимката на Лена върху рояла.

— Познавам много хора, господин полицай.

— Значи сте познавали Лена?

— В този град има много красиви жени, на които да се възхищаваме.

Нещо странно в тона му — зловещото самодоволство на един прост селянин, който се е издигнал дотолкова, че да си купи правото да издевателства над жени, които някога не е мечтал дори да зърне — толкова подразни Фийлд, че той едва се сдържа да не скочи. Погледна Капризи и видя, че и американецът стиска зъби. За пръв път се почувства беззащитен без револвера си.

Осъзна каква власт притежава този китаец и потисна желанието си за саморазправа. Знаеше колко лесно в тази страна се раздават смъртни наказания.

— Значи сте познавали Лена, така ли? — настоя Капризи.

— Познавах я. Познавам много момичета като нея.

Американецът се потеше. Избърса челото и извади бележника си.

— Имате ли нещо против да си водя записки?

Лу нервно се размърда:

— Имам.

— Ние сме детективи, господин Хуан.

— Вие сте полицаи.

Капризи остави бележника в скута си, но не го отвори.

— Значи Лена Орлова не е била… Познавали сте я, но не сте… Не сте имали уговорки с нея.

— Уговорки ли?

— Не ви е била наложница.

Лу се намръщи, отвратен от идеята, че може да има такива официални отношения с една рускиня.

— Нямахте ли връзка? — настоя Капризи.

— В какъв смисъл „връзка“?

Капризи въздъхна:

— Господин Хуан, не искаме да ви притесняваме, но трябва да признаете, че Лена Орлова беше убита изключително жестоко дори и за град като Шанхай.

— Не харесвате ли Шанхай?