Читать «Господарката на езерото (том 2)» онлайн - страница 9

— Алба-а-а!

Клинът се заби още по-надълбоко. Ландскнехтите, макар и съсечени и окървавени, не отстъпиха и притиснаха конниците като в клещи. Под ударите на алебардите, брадвите и бойните вериги бронираните бойци от първата линия се спряха. Поразявани от протазани и пики, сваляни от седлата с куките на гизарми и рогатини, безжалостно пребивани с железни топузи и боздугани, кавалеристите от дивизия „Алба“ започнаха да гинат. Врязалият се в пехотата клин, който доскоро наподобяваше страшно, осакатяващо желязо, забито в жив организъм, сега приличаше повече на ледена шушулка, стисната в огромен селски юмрук.

— Темерия-я-я! За краля, момчета! Убивай Черните!

Но на ландскнехтите също не им беше лесно. „Алба“ не позволяваше да я разкъсат, мечовете и брадвите се вдигаха и падаха, промушваха и съсичаха, и за всеки свален от седлото конник пехотата плащаше скъпо с кръв.

В процепа между пластините на бронята на оберщер Егебрахт се заби пика, той закрещя и се олюля върху седлото. Преди някой да успее да му се притече на помощ, страшен удар с бойна брадва го свали от коня. Пехотата го стъпка.

Знамето с черен алерион със златен перисониум на гърдите се разклати и падна. Бронираните бойци, сред които и младши лейтенант Девлин аеп Меара, се хвърлиха към него, съсичайки, тъпчейки и крещейки.

„Иска ми се да знаех — помисли си Девлин аеп Меара, издърпвайки меча си от разцепения череп на някакъв темерийски ландскнехт. — Иска ми се да знаех: за какво е всичко това? Защо? Заради кого?“

* * *

— Ъъъ… И тогава се събрал Конвентът на великите магистърки… Нашите почтени Майки… Ъъъ… Споменът за които ще живее вечно в сърцата ни… Тъй като… Ъъъ… Магистърките от Първата ложа… решили… Ъъъ… Решили…

— Послушнице Абонде. Не си готова. Оценка — незадоволителна. Седни си.

— Но аз учих, наистина…

— Сядай.

— За какъв дявол трябва да учим тези древни неща? — промърмори Абонде, сядайки на мястото си. — Кой днес се интересува от това? На кого му е нужно? И каква е ползата от него…

— Тишина! Послушнице Нимуе!

— Тук съм, госпожо магистър.

— Виждам. Можеш ли да отговориш на въпроса? Ако не, сядай и не ми губи напразно времето.

— Мога.

— Слушам те.

— Значи хрониките ни учат, че Конвентът на магистърките се събрал в замъка „Плешивата планина“, за да реши как да сложи край на пагубната война между императора на Юга и владетелите от Севера. Почтената Майка Асире, свята мъченица, обявила, че владетелите на Севера няма да спрат да воюват, докато не им изтече кръвта. А почтената Майка Филипа, свята мъченица, отвърнала: „Ще им дадем една голяма и кървава, страшна и жестока битка. Нека кръвта на армията на императора и войските на кралете да изтече в тази битка, и тогава ние, Великата ложа, ще ги принудим да сключат мир.“ Така и станало. Почтените Майки направили така, че да се проведе битката край Брена. А владетелите били принудени да сключат цинтрийския мир.

— Много добре, послушнице Нимуе. Бих ти дала отлична оценка… ако не беше онова „значи“ в началото на изложението ти. Изреченията не трябва да започват с думата „значи“. Седни. А сега за цинтрийския мир ще ни разкаже…