Читать «Горска душа» онлайн - страница 2

Пребледня лицето на Горуна, тя закри очи и продума:

— Не мога, Момчиле, да ти кажа. Ако можех да съм го сторила. Обичам те и нищо нередно не върша…Вярвай ми…

— Добре тогаз, аз тръгвам, а ти ще останеш в стаята — изрече боляринът със студен глас и тръгна към вратата.

Горуна се втурна подире му:

— Моля те, Момчиле, не ме затваряй! Не трябва да ме затваряш, Момчиле… — от очите и се лееха сълзи и пареха ръката му.

Сви се сърцето на Момчил, мъчно му беше да гледа жена си така, раздвоение го обзе… Той хладно прегърна Горуна и като погледна насълзените й очи се сети за момченцето си — същият поглед имаше.

— И аз те обичам…Затова искам да зная.

Сведе очи жена му и мълчешком се отдръпна. Ясните й очи бяха помръкнали.

Момчил излезе и заключи врата след себе си.

Когато вечерта се връщаше към къщи, гората му се стори странно притихнала — не се чуваше шумоленето на листата, не се обаждаха в тревата щурци, сякаш всичко бе заспало смъртен сън. Когато мина през портата, бързо слезе от коня и викна:

— Мано, Горуна тук ли е. Говорили с нея? Дали…

— Не, болярино, цял ден не е продумала. Колко пъти ходих горе, нищо не се чува от стаята, сякаш никой няма — припряно отвърна Мана като бършеше набрашнените си ръце в престилката.

„Дали пак е изчезнала? — мислеше си Момчил. — Мигар стените не могат да я спрат?“ А на глас рече:

Добре, донеси горе яденето, днес там ще вечеряме.

Качи се Момчил на чардака, извади ключа и полека отключи вратата — отвътре не се чу нищо. Натисна бравата и влезе.

Това, което видя, накара сърцето му за миг да спре, гласът и дъхът му заседнаха в гърлото и огнен обръч стегна главата му…

На миндера в стаята лежеше жена му — тялото и кожата й приличаха на изсъхнало дърво, очите й бездънни, сухи кладенци — тъмни и ужасни, косата й като изсъхнала, попарена трева. Едва я позна, с голямо усилие — повече на сърцето, отколкото на очите.

Всичката пръст от саксиите бе изсипана на купчина и цветята засети направо в нея. Едната ръка на Горуна бе заровена в пръстта до китката и само тя изглеждаше бяла и мека, човешка както преди. Стоеше Момчил вкаменен, нито можеше нещо да направи, нито да продума. После краката му омекнаха и той коленичи на пода.

А Горуна — или това същество, в което се беше превърнала — лежеше като мъртва, с отворени, празни очи.

Уплаши се Момчил за жена си. Стана с мъка, приближи се и понечи да целуне все още бялата ръка. Издърпа я от пръстта и с ужас видя, че пръстите ги нямаше, а вместо тях множество израстъци като коренчета се виеха от китката… Пусна я стъписан…, а коренчетата сами се впиха в пръстта. Отстъпи боляринът назад и излезе от стаята, постоя малко на чардака — беше толкоз объркан, че не му идеше на ум, какво да прави. После го сепнаха стъпки — Мана се качваше с яденето. Спря я на стълбите и рече:

— Остави сега храната, Мано. Върви викай знахари и баячки, болярката е болна, лоша болест я е повалила.

Взе Мана главня да й свети и тръгна по къщите. Две баячки имаше и билкар, съгласиха се и тръгнаха с нея. Знахарят Вилиради го нямаше, тъмна беше къщата му.