Читать «Горска душа» онлайн

Преслава Кирова

Горска душа

— Мано, къде е жена ми — Боляринът Момчил ядно хлопна вратата.

Дребната женица вдигна поглед от плетивото:

— Не зная… Аз тука все покрай детето… А болярката… май хляб отиде да меси. — Тревожно мачкаше плетката с ръце.

— Какъв хляб!? Къщата празна, няма никой… — Момчил се беше ядосал не на шега. За кой ли път изчезваше жена му, без думичка да каже, без да се обади къде отива.

Май не напразно го предупреждаваха хората още преди три години, кога я видя за пръв път в гората и я прибра при себе си.

„Остави я — думаха те — горско чедо е тя, не е за невяста.“

Но той не ги слушаше, по очите й се беше прехласнал, че имаше Горуна очи с цвета и мекотата на горски мъх. И не говореше като другите моми, не празнословеше и не одумваше, а усмивката й бе като падащ лист — отрони се за миг и сетне лицето й пак потъваше в покой.

Знаеше Момчил, че Горуна го обича, неговото сърце също тръпнеше по нея, затуй се ожениха и заживяха в Момчиловата къща. Неговите родители бяха умрели преди година от болест и сега в къщата бяха само те и Мана — бедна женица, която помагаше в домакинството.

Горуна не обичаше да бъде сред хора и почти не продумваше, когато се случеше да срещне някой. Но пък с животните и растенията можеше да се занимава по цял ден: излъчваше към живинките притегателна сила и де що животни имаше, всички се привързваха към нея, дори най-вироглавите и злонравни. А цвете да засееше… — цяла поляна поникваше, всяка фиданка се хващаше, докоснеше ли растение то сякаш от нищото получаваше енергия и избуяваше в пищни форми и цветове…

Хората викаха Горуна да им укротява я разбеснял се кон, я крава, да засажда овошки, градините им да реди. А тя го вършеше с радост и не отказваше на никой. Откакто заживя в Момчиловата къща, наоколо заприлича на райска земя.

Но се намираха зли езици да приказват, че била магьосница, затуй вършела чудеса, че Момчил с магии оплела, ама сетне ще вземе душата му в ада.

Глух оставаше Момчил за тези сплетни, всички добри люде тачеха Горуна, даже дядо Вилиради, знахарят, я обичаше. Ала от известно време нещо мъчеше болярина и не му даваше покой. Вече три години бяха женени, и рожба си имаха — Ясен, а Горуна всеки ден по залез изчезваше и не казваше ни къде е ходила, ни защо. Какви ли не лошотии наговориха хората, Момчил все не искаше да им повярва, но и неговото сърце взе да се съмнява — къде ходи жена му по залез, че не се обажда?

— Мано, прибирай детето и дай нещо да хапнем, че кое време стана. А болярката като дойде, право при мен я прати, не забравяй. — Момчил бе решен да сложи край на тази тайнственост. Качи се в собата, цяла вечер поглеждаше през прозореца, но и сега не дочака жена си, умората го надви…

На другия ден, преди да тръгне с хората си, Момчил извика жена си:

— Три години вече откак всеки ден ходиш нейде по залез, искам да туря край на това…Трябва да ми кажеш сега къде се губиш всеки ден, инак ще те заключа, защото не зная добро ли вършиш или зло, когато те няма. Тежи ми това нещо на душата и спокоен сън нямам, откакто е това съмнение в мен. Кажи ми, Горуно, къде ходиш всичкото това време?