Читать «Големите малки лъжи» онлайн - страница 27

Маделин се наежи. Тя просто се опитваше да помогне! А това за пясъчника бе изключително оригинално, няма що. След конфликта заради театралната екскурзия за талантливи деца миналата година двете с Рената често се заяждаха една с друга, макар привидно да си оставаха приятелки.

Маделин всъщност харесваше Рената, но от самото начало в отношенията им се прокрадваше някакво съперничество. „Виж, аз просто съм такъв тип човек, че бих се отегчила до смърт, ако трябваше да си стоя вкъщи и да си гледам децата“, споделяше ѝ поверително Рената и Маделин не биваше да го приема като обида, защото тя не си стоеше вкъщи, а работеше на половин ден, но все пак винаги съществуваше намекът, че Рената е умницата, че тя е тази, която има нужда от повече умствено стимулиране, защото тя имаше кариера, а Маделин просто ходеше на работа.

На всичко отгоре Джаксън, по-големият син на Рената, се славеше с това, че редовно печелеше турнири по шах, докато синът на Маделин — Фред — се славеше с това, че бе единственият ученик в историята на Начално училище „Пириуи“, проявил достатъчно смелост да се качи на гигантския фикус макрофила, а оттам да направи невъзможния скок до покрива на кабинета по музика, за да събере трийсет и четири топки за тенис. (Наложи се да го спасяват с камион на Противопожарната служба. Лудориите му бяха пословични в училището.)

— Няма значение, мамо. — Амабела погледна майка си с насълзени очи. Маделин забеляза червените следи от пръсти около шията на горкото дете.

— Има значение — отвърна Рената и се обърна към Джейн. — Моля те, накарай детето си да се извини.

— Рената — обади се Маделин.

— Не се намесвай, Маделин.

— Да, не мисля, че трябва да се намесваме, Маделин — каза Харпър, която, както се очакваше, стоеше наблизо и прекарваше живота си в съгласяване с Рената.

— Съжалявам, но просто не мога да го накарам да се извини за нещо, което твърди, че не е направил — отсече Джейн.

— Детето ти лъже — каза Рената. Очите ѝ хвърляха мълнии иззад очилата.

— Не мисля, че лъже — отвърна Джейн и навири брадичка.

— Просто искам да си отиваме у дома, мамо, моля — каза Амабела и жално заплака. Странната на вид френска бавачка на Рената, която през цялото време мълчеше, вдигна детето на ръце, а Амабела обви крачета около кръста ѝ и зарови лице в свивката на шията ѝ. На челото на Рената пулсираше вена. Пръстите ѝ се свиваха в юмруци и отново се отпускаха.

— Това е абсолютно… недопустимо — заяви Рената на клетата и объркана госпожица Барнс, която вероятно се чудеше защо в учителския колеж не ги бяха обучавали да се справят с подобни ситуации.

Рената се наведе на сантиметри над лицето на Зиги.

— Ако още веднъж се осмелиш да докоснеш момиченцето ми по този начин, лошо ти се пише.

— Хей! — извика Джейн.

Рената дори не я погледна. Изпъна гръб и се обърна към бавачката си:

— Да тръгваме, Жулиет.

Двете закрачиха с маршова стъпка през двора, а всички останали родители се престориха на заети с децата си.

Зиги ги проследи с очи, докато се отдалечаваха, после вдигна поглед към майка си, почеса се по носа и каза: