Читать «Гладът на лъвчетата» онлайн - страница 56

— Кога решихте всичко това?

— Вчера — каза Филип. — И тази вечер Александър Козлов ще дойде на вечеря у нас.

— Не разчитайте, че аз ще бъда на трапезата! — изрече Жан-Марк на пресекулки.

— Кажи защо, ако обичаш? — попита Карол, вирнала кос и с презрителна усмивчица на устни.

— Защото не искам да имам вид, че одобрявам тази тъмна афера! Допускам, че Франсоаз си е загубила главата: тя е влюбена! Но че вие двамата, които би трябвало да я възпрете, я тикате към тази авантюра — това, простете ми, вече ми е непонятно!

Той се задушаваше. Сълзи от гняв раздвояваха погледа му.

— Това е безобразие! — добави той. — Безобразие! Ако й се случи нещо, вината ще бъде ваша!

— Най-многото, което може да й се случи, е да роди дете! — каза Карол през смях.

Жан-Марк й отправи язвителен поглед. Мразеше я. Тя се беше облякла за вечерята. С тази тъмносиня рокля, която той толкова обичаше, с кръгло деколте, което стигаше до браздата между гърдите й.

— Стига толкова! — каза Филип сурово. — Гневиш се за нищо. Ако си нервиран, иди се успокой в квартирата си. Нямаме нужда от обвинител на масата!

— Така! Довиждане! — каза Жан-Марк.

Той излезе необуздан от кабинета, нахлу в коридора и се спря вцепенен, когато видя входната врата да се отваря пред него. Появи се Франсоаз, а зад нея един висок и слаб мъж с топъл поглед.

— Ах! Ти си вече тук! — извика тя, като прегръщаше Жан-Марк. — Толкова се страхувах, да не би да не намериш моята бележка или пък да си зает тази вечер!… Брат ми… Александър Козлов… Всъщност мисля, че вие се познавате!

— Да — измърмори Жан-Марк.

— Знаеш ли защо те повиках да дойдеш?

— Да.

— Кой ти го каза?

— Татко.

— Жалко! Бих желала лично да ти го съобщя.

Гласът й бе толкова радостен и в очите й имаше такъв блясък, че Жан-Марк почувствува със свито сърце, че не трябва да си отива.

* * *

Мадлен затвори телефона и седна с отмалели крака. Звънът му я беше разбудил в един часа сутринта. Все още разгневен, Жан-Марк дори не беше се извинил, че я вика толкова късно. Той се задъхваше: „Да, да, уверявам те… Току-що вечерях с тях вкъщи… Франсоаз е напълно раздвоена!… Нищо не може да й се каже… Ти какво мислиш?…“ Какво ли мислеше? Самата тя не знаеше. Естествено за Александър Козлов на първо място… От него се излъчваше сила и неуравновесеност, самостоятелност и чудатост. Човек, всяващ безпокойство като съпруг! Тя запали цигара и духна дима пред себе си. Беше студено, тя бе намалила отоплението за през нощта. Но дори и не мислеше да си ляга отново. Как да спи след подобна новина? Машинално преметна краищата на пеньоара върху коленете си. Свила се върху стола близо до телефона, тя гледаше като хипнотизирана правилните форми на плочите. Бедният Жан-Марк! Колко беше съкрушен! Би трябвало да телефонира Франсоаз, а не той. Защо тя не й се е обадила досега? Много е заета с новото си щастие. Тази мисъл натъжи Мадлен. Нямаше вече нужда от нея, забравяше я. Тя се противопостави. „Съвсем не, тя ще телефонира утре. А тогава какво ще й кажа? Е, добре, нищо друго, освен да я поздравя, да й пожелая много радост…“ Франсоаз смяташе да отиде в Тюке за коледната ваканция. Навярно ще поиска да доведе Александър Козлов. Мадлен нямаше да може да откаже да ги приеме, защото бяха годеници. Нали някога беше приела Патрик. Но Патрик беше безопасен. Докато този!… Не, те няма да дойдат! Какво щяха да правят с една стара леля, досадна като дъжда? Ще си останат в Париж. Не ще види Франсоаз. Освен ако самата тя не отиде. Но кого ще намери там? Франсоаз ще бъде много заета и не ще може да излиза с нея; Даниел се подготвяше да отиде с компания на ски в планината; Жан-Марк трябваше да прекара петнадесет дни в Шантии у семейство Шарнерай… Имаше нещо ново там. „Станал е малко сноб моят Жан-Марк. Шарнерай, изглежда, са предоставили вилата си на разположение на дъщеря си. Там ще се настани цяла компания младежи! А после се учудват, че ставали нещастия… Ех, изоставам, на сто години съм! Провинцията ме дърпа назад… Ако Франсоаз не ми се обади утре по телефона, аз ще я повикам. Но няма да отида в Париж. Дори ако тя поиска!“ Цигарата гореше пръстите й. Тя я изгаси в една чинийка и запали втора. Животът на другите отново започна да прониква в нея от всички страни, изтласкваше я от собствения й живот. Тя закрачи пред камината, в която под пепелта тлееше малко огън. Съвсем слаб шум я накара да се спре. Очите на едно от лисичетата блестяха в полумрака. Чакала напразно господарката си да се върне в стаята, Жулия слизаше по стъпалата на стълбата. Фредерик бе умрял миналата седмица. Една сутрин Мадлен го бе намерила съвсем вдървен, с разтворена уста и с изцъклени очи върху възглавницата, на която спеше. Изплашена, женската се бе свила в един ъгъл, най-отдалечения от малкия труп. Ветеринарният не можа да обясни какво се бе случило. Жулия се приближи до Мадлен, размахала малката си пухеста опашка над плочите по пода. Мадлен я вдигна на ръце и продължи да се движи. Кракът не я болеше вече. От злополуката бе останало едно леко, едва забележимо накуцване. Обаче бе напълняла с още три килограма. „Ще трябва да разширя полите си! Дяволска работа!“ Топлото дихание до шията й намаляваше малко по малко безпокойството й. Франсоаз ще бъде щастлива. Бог няма да позволи да бъде другояче. А всъщност не само това бе в нейния живот! Съществуваше и тя — Мадлен! Нейната къща, нейните вещи, нейният фенек! Тя си пожела да бъде егоистка, удовлетворена, сви се в себе си, но не откри нищо друго, освен тишината и студа на една есенна нощ. Всичко това по вина на Жан-Марк. Той я беше разбудил внезапно и сега тя не можеше вече да се върне в нормалното си състояние. Седна отново с фенека на колене и с поглед, зареян в празното пространство. Госпожа Александър Козлова!… „Ако аз бях на мястото на Франсоаз, щях да постъпя като нея“ — помисли си тя изведнъж.