Читать «Гладът на лъвчетата» онлайн - страница 130
Анри Труайя
— Искам, разбира се.
Той се наведе и взе малкия куфар от фибър, смачкан и издраскан, който беше оставил на пода. Франсоаз не бе го забелязала отначало. Тя се отдръпна, за да му направи място да влезе, и му показа един стол. Той седна. Тя се върна при пишещата си машина и за да си придаде някакъв вид, изписа още няколко реда. Ръцете й бяха несръчни, умът й разсеян. Правеше грешка след грешка. Въпреки това не искаше да спира. Всеки път, когато вдигаше нос от клавишите, виждаше Никола̀, седнал със скръстени ръце пред нея. Разглеждаше стаята с остър поглед, който пламтеше изпод веждите му. След известно време той преглътна и въздъхна.
— Искате ли да пиете нещо? — попита Франсоаз.
— Имате ли кока-кола?
— Не.
— Тогава дайте ми вода.
Тя отиде в кухнята, напълни от чешмата една чаша и му я поднесе. Той я изпразни и каза:
— Благодаря. Беше студена…
— В Париж ли живеете? — попита Франсоаз.
— Не. Идвам от Тулуза.
— Какво правехте в Тулуза?
— Ами живеех, това.
— Отдавна ли?
— От самото начало.
— Искате да кажете, че никога не сте напускали този град…
— Не, никога…
Тя покри пишещата машина с калъф, подреди листовете в едно чекмедже. Значи Александър я беше излъгал, като й каза, че майката на Никола̀ се била омъжила, била напуснала Франция и отишла в Чили заедно със сина си! „Защо бе направил това? — помисли си тя. — За да прекрати моите въпроси ли? За да приспи моите скрупули ли? Ще трябва да го попитам, когато бъдем сами. Но нали го познавам: няма да си даде труд да ми обяснява. И ще си остана смешна с моите съмнения, с моята злопаметност. Тогава каква полза? Никога няма да узная истината от него“.
— За пръв път ли идвате в Париж? — попита тя.
— Да.
— А майка ви остана в Тулуза?
— Майка ми умря в болницата преди осем дни — каза Никола̀.
Тревогата на Франсоаз се увеличи, причиняваше й главоболие. Лицето на Никола̀ беше неизразително. Би казал човек, че си мисли за друго нещо.
— Прощавайте! — измънка тя. — Много е тъжно.
— Да, тъжно е — каза той. — Най-вече, че страда много. Рак. Имаше болки в стомаха. Отнесоха я и тя умря.
Той остана замислен за миг, после подзе с пресипнал глас:
— Моят баща говорил ли ви е за мене?
— Много малко — каза Франсоаз.
— Това не ме учудва. Той дори никога не е пожелал да ме види. Каква професия има?
— Вашата майка не ви ли е казала?
— Не. Знаете ли, той отдавна я беше зарязал!
— Преподавател в Института по източни езици.
— Преподавател! Интересно!
Той поклати глава и добави:
— Хубаво е у вас! О, а какво е това?
С пръст показваше голямата черна глава от дърво.
— Негърска скулптура — каза Франсоаз. — Произхожда от Брега на слоновата кост.
— Купили ли сте я?
— Брат ми я донесе оттам.
— Изследовател ли е?
— Не.
— Много обичам такива неща — каза той.
Тя не го намираше толкова фин и толкова загадъчен като баща си, но все пак със същия вълнуващ чар в погледа. Грубо издялан, но симпатичен. И толкова нещастен в самотата си! А този смачкан малък куфар до стола…
— На колко сте години, Никола̀? — попита тя.
— Ще стана на седемнадесет след девет месеца. А вие?
Дързостта на въпроса я накара да се усмихне.