Читать «Гладът на лъвчетата» онлайн - страница 126
Анри Труайя
— Оставаш ли за няколко дни? — попита Франсоаз.
— Не. Искам да си замина тази вечер — каза Мадлен. — Не мога да оставя за повече магазина в разгара на сезона. В неделя правя най-добрите продажби!
Всъщност нищо не я принуждаваше да се върне толкова бързо. Но какво би правила в Париж? Ако останеше, Франсоаз щеше да се счита задължена да я покани на вечеря, както и миналия път, а това нямаше да бъде приятно на никого.
— Жалко! — каза Франсоаз. — Можехме да вечеряме заедно… Не тази вечер, трябва да отидем у приятели на Александър. Но утре…
— Скоро ще дойда пак…
— За сватбата на Жан-Марк ли? — попита Александър.
Той се усмихваше с извита на една страна уста, с очи, блеснали като топчета от черен кехлибар между свитите му клепачи. Тази подигравка не се хареса на Мадлен.
Уплаши се да не би Жан-Марк да е чул. Той беше на две крачки и разговаряше с Лоран.
— Защо говориш така, Александър? — измънка Франсоаз с упрек.
— А защо не? Това е в кръга на възможните неща. Сигурен съм, че ако го кажа на него…
И той повика:
— Жан-Марк!
Франсоаз го хвана за ръката.
— Млъкни, Александър, моля те! Знаеш колко е чувствителен…
Жан-Марк отиде при тях с питащи очи. Настъпи мълчание. Мадлен отправи към Александър поглед, изпълнен едновременно с упрек и молба. Изражението на лицето му бе като на момче, което подготвя неприятна шега.
— Леля ви ни съобщи, че си заминава тази вечер — каза той. — Не бихте ли настояли пред нея да остане още един ден?
Успокоена, Мадлен влезе в играта.
— Не, невъзможно е. Впрочем трябва веднага да се измъкна. Иначе ще изпусна влака. Имам време само да приготвя куфара си…
— Ще те придружа — каза Жан-Марк.
Разтопена от благодарност, тя се възпротиви:
— Смешно е!
— Щом на мене ми е приятно!
Изведнъж се почувствува удовлетворена, с изпълнена душа, сякаш самата тя бе омъжена. Жан-Марк тръгна с нея към госпожа и господин Совело. „Довиждане!… Тръгвате ли вече?… Беше прекрасно!… Благодаря!…“ Той я водеше, той я отвличаше!
На улицата я хвана под ръка. Тя вървеше с голяма момчешка стъпка до него, горда и щастлива.
— Много ли бързаш? — попита той.
Тя се засмя.
— Мислиш ли! Влакът ми е чак в осем и нещо!
— Значи имаме време да вървим пеша! Времето е толкова хубаво!
Тя не посмя да му каже, че от злополуката бързо се изморява и с кимане на глава се съгласи.
До площад „Дез Енвалид“ всичко вървя добре; после тя започна да влачи краката си. Но Жан-Марк не забелязваше: описваше перипетиите на своя изпит с такова изобилие от подробности, че тя се изненада от тоя младеж, който обикновено беше толкова въздържан. Мислеше си, че слуша Даниел, увлечен в някой от своите разкази, в които той беше постоянният герой. Изведнъж разбра: Жан-Марк говореше за изпитите по право, за да не й даде възможност да го разпитва за друго нещо. Това, което бе взела за младежко самохвалство, беше в действителност отбранителна маневра. Тя не поиска да го прекъсне, докато той се спасяваше зад тази димна завеса. Освен това беше много изморена, за да задава въпроси. Всяка крачка отекваше болезнено в коляното и в ханша й. Булевард „Сен Жермен“, тълпата по тротоарите, колите, опрени броня до броня, шумните бистра, книжарниците, пълни с нови книги с пъстри корици, витрината на един натуралист с картини на замръзнали животни с изцъклени очи и мъртва козина, мебели от „високата епоха“ до една галерия със скулптури от железен тел, църквата, огромна и далечна, а срещу нея един мрачен магазин, тържествен, предназначен за сребърните купи и кръстовете на Почетния легион… Улица „Бонапарт“, Жан-Марк се спря пред хотел „Моне“ и се отдръпна, за да мине първа Мадлен. Тя поклати глава: