Читать «Глава и ръка» онлайн - страница 2

— Тед, моля те, не го прави, каквото и да става.

— Чети.

Тя разкъса плика с нокътя на показалеца и измъкна сгънат на три тънък хартиен лист. Знаех съдържанието на писмото. Гастон вече ми го бе продиктувал по телефона. Уговорихме подробностите. Бе невъзможно да се иска по-висока цена, дори за Тед; имаше трудности с телевизията, усложнения с френското правителство…

Писмото на Гастон бе кратко. Ставаше дума за огромната популярност на Тед и за това, че театър „Алхамбра“ дава осем милиона франка за още едно участие. Слушах гласа на Елизабет и се възхищавах на спокойствието й. Беше ме предупредила, че прочитането на писмото ще я натовари.

Когато свърши, Тед я помоли да го прочете още веднъж. Тя изпълни молбата му, остави разгърнатото писмо на коленете му, докосна лицето му с устни и тръгна към къщата. Като мина край мен, нежно ме докосна с длан. Няколко секунди се любувах на стройната й фигура, озарена от слънчев ореол, разветите от вятъра пищни коси…

— Ласкен! Ласкен!

Приближих се.

— Виж.

Прочетох писмото и казах:

— Веднага ще отговоря на Гастон. И дума не може да става.

— Не, не. Трябва да премисля всичко. Винаги трябва да премисляме всичко. Залогът е твърде голям.

— Невъзможно е — настоях на своето. — Никакви участия повече.

— Мога. — За пръв път го чувах да говори толкова тихо. — Само трябва да се намери начин.

На няколко метра от нас, сред тръстиките, видях птица: явно объркана, опитваше се да крачи по леда. Взех една от дългите пръчки, окачени на облегалката, и започнах да удрям по храстите. Шумът я изплаши и излетя.

— Ето, виждаш ли. Ако има мъничко истинска вода, лебедите може би ще се върнат. — Беше възбуден. — Театър „Алхамбра“! И какво ще правим?

— Ще поговоря с адвоката ти. Това, което театърът ти предлага, е направо безумие. Прекрасно знаят, че не можеш да се върнеш.

— Да, но осем милиона франка!

— Веднъж рече, че за теб парите нямат значение.

— Не, не е за парите и не е заради публиката. Всичко наведнъж… — и млъкна.

Останахме на брега, докато слънцето се вдигна високо. Пастелните цветове на парка, тишината и покоят ме ободриха. Бяха някаква противоотрова срещу този дом, който ме угнетяваше от първия ден. Само мимолетната прелест на утрото можеше да събуди нещо в мен.

Стопанинът млъкна, върна облегалката в хоризонтално положение и затвори очи. Но знаех, че не спи.

Оставих го и поех покрай брега. Измъчваше ме един въпрос: ще отхвърли ли предложението на театъра? Ако го направи, ще провали едно грандиозно представление. Времето бе избрано съвсем точно, не бяха го виждали четири и половина години, публиката очакваше, подготвена от телевизията и печата: критиците хулеха многобройните подражатели и искаха завръщането на майстора.

Всичко това не убягваше от вниманието на Тед. Има само един Тед Албърн, само той може да стигне толкова далеч. Няма равен. Остава само съгласието му.

От количката се чу електрическият клаксон и се върнах.

— Трябва да видя Елизабет.

— Знаеш какво ще каже.

— Да, но трябва да поговорим.

Обърнах количката. Започваше мъчителното изкачване нагоре. Едва бяхме поели, и видях в далечината бели птици. Летяха насреща. Надявах се, че Тед няма да ги забележи.