Читать «Глава и ръка» онлайн - страница 5

До началото на шоуто оставаха два часа и половина. Тед подремна, после Елизабет го изкъпа и го преоблече в сценичния костюм. Двайсет минути преди излизането някаква женица от персонала донесе букет цветя, прие ги Елизабет, защото знаеше огромната му омраза към цветята.

— Благодаря — кимна той в отговор. — Какви прекрасни цветове.

След петнайсет минути дойде Гастон в компанията на мениджъра. Ръкостискания, Гастон целуна Елизабет по бузата, а мениджърът се опита да завърже разговор с Тед. Тед не отговори и тогава видях сълзи по бузите на мениджъра. Защо сълзи? Майсторът ни разглеждаше с внимание. Предварително бе поискал да няма церемонии преди представлението, никакви речи и интервюта.

Погледна към Елизабет, тя го целуна нежно. Обърнах се. Едва след минута Тед рече:

— Всичко е наред, Едуард Ласкен. Аз съм готов.

Стиснах ръкохватките, излязохме от гримьорната и тръгнахме по коридора към кулисите. От залата се чу мъжки глас, после писък, чак коремът ми изстина.

Появиха се двама от асистентите. Обгърнаха майстора със специални колани и го повдигнаха. Коланите бяха свързани с две тънки въженца към блок, скрит в горната част на сцената. Посредством блока Тед можеше да се премества във въздуха. Вързаха му четири отливки, имитиращи крайници.

Тед кимна в знак за готовност. Излязох на сцената, чу се женски вик, залата се изправи на крака. Сърцето ми щеше да се пръсне. Техниката беше вече на сцената, покрита с плътни памучни покривала. Поклоних се на публиката и като обходих сцената, започнах да ги смъквам. Публиката жужеше одобрително. По високоговорителя мениджърът помоли публиката да седне. Спрях се и стоях неподвижен, докато всички се успокоят: от опит знаех, че всяко мое движение ги възбужда още повече. От вида на реквизита ми се повдигаше, но публиката се наслаждаваше на стоманения блясък на остриетата.

— Дами и господа. — Мигом настъпи тишина. — Майсторът!

Опитвайки се да не обръщам внимание на публиката, вървях по авансцената с високо вдигната ръка, сочейки Тед. Беше в количката си зад кулисите. До него — Елизабет. Не се гледат и не разговарят. Отпуснал глава, Тед слушаше залата.

А залата мълчеше. Минаваха секунди, Тед изчака залата да се взриви и едва тогава кимна на асистента да го изведе.

Беше неестествено, гадно зрелище. Плаваше, увиснал на коланите; пристегнатите изкуствени крака се омотаваха в покриващия сцената брезент, ръцете висяха като каиши. Само главата мърдаше напосоки.

Очаквах аплодисменти, но с появата на Тед отново стана тихо. Такова мълчание винаги ме изпълва с ужас, от четири и половина години го бях забравил.

Изтеглиха Тед до кушетката в десния край на сцената и аз помогнах да го положим. Един от помощниците, квалифициран лекар, направи бърз преглед. Написа нещо на листче и ми го даде, а самият той отиде напред и се обърна към публиката: