Читать «Гарвани» онлайн - страница 2

Гарванката снасяше четири-пет яйца и лягаше да ги мъти. Мъжкият отиваше в града и настървен от кражбите по чуждите гнезда, дебнеше из дворовете полозите или важно крачеше след орачите из полето.

След излюпването на малките двамата ставаха още по-крадливи, още по-чужди за целия останал птичи свят. Само грижите за поколението ги тревожеха. По цял ден мълчаливо мъкнеха всичко, което успяваха да задигнат, биеха се край месарницата с кучетата, нападаха квачките с пилетата, скубеха младите кукурузи, да измъкнат нежния им корен с разпуснато наскоро зърно. Тяхното време никога не стигаше. Измършавели, възбудени, подозрителни, те долитаха край гнездото с храна в човките си, като сенки, кацваха на някой съседен бор и дълго се вслушваха, преди да се вмъкнат вътре. Никакво цвъртене, никакъв звук не се долавяше от грамадното им гнездо, като че техните пилета бяха мъртви. Малките кралчета и синигерите уплашено пърхаха с криле, когато им се случеше да срещнат черните, горящи очи на гарванката, притаена в клоните на бора. Дори сойките ги избягваха с крясък.

Но тяхната родителска привързаност изведнъж се обръщаше във враждебност, щом гарванчетата започнеха да летят и сами да си намират храна. Старите гарвани веднага ги прогонваха колкото се може по-далече из околността. След няколко дни те пак оставаха самотни и отново заемаха старите си места до моста.

През мъгливите есенни дни, когато градецът изглеждаше още по-вехт и още по-нищожен, а водите на реката внезапно прииждаха мътнокални и шеметно буйни, гарваните се оживяваха. Набъбналата от влага земя миришеше на кал и тая остра миризма ги възбуждаше. Те летяха нагоре-надолу с тържествуващи викове. Но тяхната радостна възбуда беше най-силна пред Коледа, когато в градчето започнеха да колят свинете. Квиченето на животните се чуваше последователно почти от всяка къща в течение на цяла седмица. Привлечени от миризмата на опърлената четина и на кръвта, към града долитаха ята от врани. Двата гарвана се виеха над окървавените дворове и стръвно следяха движенията на хората. Тогава човек можеше да ги види кацнали на някое оголено дърво — доволни и сити.

Така беше протекъл техният живот цели шестдесет години. През това време те видяха смъртта на Аница, старата мома, видяха как почина охтичавият учител, как месарят се прегърби и престана да се показва в своето дюкянче, как се родиха и израснаха четирите деца на кожаря, а самият той сякаш се смали и главата му побеля. Но животът в тая част на градчето почти не се измени. Хората като че останаха същите. Децата израстваха и заместваха бащите, дъщерите — майките. Дворовете бяха все тъй нечисти, пълни със стада гъски, и къщите не изглеждаха нито по-стари, нито по-нови. Дори дървеният мост все още се крепеше на своите изгнили подпори, сякаш беше се вкаменил от старост.