Читать «Гарвани» онлайн

Емилиян Станев

Гарвани

Всяка сутрин, щом се разсъмнеше, двата гарвана долитаха в долния край на градчето, където унилата рекичка едва цедеше зеленикавите си води. В течение на шестдесет години двете черни птици редовно заемаха своите места — мъжкият на сухата черница, женската на тополата, точно срещу месарската барака, до дървеното мостче, отдето приветстваха с дрезгавото си грачене събуждащия се град.

Случваше се месарят да не отвори дюкяна си или жената на кожаря, която изхвърляше в реката остатъците от кухнята, да не се покаже навреме. Тогава гарваните, загубили търпение, надаваха дълбоки тръбни викове и се клатеха на клоните, сякаш се кланяха.

Никой от хората не им обръщаше внимание освен хлапетата, които понякога ги замеряха с камъни. Но птиците познаваха всички обитатели на околните къщи, чиито полуизгнили дървени стени се издигаха над зеленясалия бряг. Постепенно в тяхната памет се запечатаха образите на хората, които минаваха по дървеното мостче или по песъчливия път край реката. Те познаваха отдалече кожаря с неговата постоянна миризма на аргас, която ги караше да грачат от възбуда, познаваха Аница, старата мома с обезобразената уста, месаря, хлебаря, секретаря на архиерейското наместничество, когото отличаваха от учителя по широкополата му шапка.

В прохладните летни утрини, когато рекичката изглеждаше бистра и немощна, а старите къщи оглеждаха във водите й своите сиви дървени стрехи, двете птици очакваха да чуят бързите стъпки на месарските мулета, натоварени с месо от кланицата. Хлопотът на обкованите с ламарина дъски, виковете на месарите, тракането на петалата по калдъръма и миризмата на прясно одрана плът ги караше да се разлетят над месарската барака и да надават нетърпеливи викове. А когато кожухарят изнесеше кожите си край моста и ги окачеше да съхнат по неговите изпотрошени дървени перила, гарваните не отлитаха през целия ден.

След като напълнеха стомасите си, те се разхождаха важно край реката или дремеха на върха на тополата, необезпокоявани там от никого. Само пламтящото лятно слънце ги прогонваше от зеления връх на дървото, където черните им тела лъщяха като два въглена. Тогава слизаха да пият вода с разтворени от жаждата човки, под които висяха като бради гъсти снопчета косми. После тежко отлитаха в далечната борова гора. Там се намираше тяхното грамадно мрачно гнездо.

То беше построено на най-високия бор, всред гъстите му клони, дето цареше винаги полумрак. Приличаше на голяма купчина съчки, закрепена под самия връх на бора.

Тук те бяха отгледали безброй поколения, пръснати навред из околността. Всяка пролет го подновяваха с нови пръти и то растеше все по-голямо и все по-безобразно. Късчета от кожи, разни парцали, хартийки и мъх изпълваха неговата вътрешност и висяха между клечките. Няколко разноцветни стъкла и гладки речни камъчета, събирани от гарванката из градските боклуци, се търкаляха вътре като талисмани.

Сериозни и мрачни, двамата бяха верни съпрузи през своя дълголетен живот.

Пролет, когато гората се тресеше от дълбокото гърлено гугукане на гривяците, а в дола отекваха капризните чуруликания на дроздовете и чинките, двата гарвана се отдаваха съвсем просто на своята тъжна съпружеска любов. В това време те дори не грачеха, сякаш бяха дълбоко смутени от пролетта. Както всякога, пак долитаха най-редовно край реката или крадяха яйцата на другите птици. Понякога стояха на бора с часове — мълчаливи, загрижени, с изтегнати напред шии, като злодеи, които чакат да падне нощта. Преди много години, когато бяха млади, идваше им наум да се погонят над гората с дрезгаво грачене, прилично на хъркане. Но сега не изпитваха вече нужда да вършат и това.