Читать «Гай-джин (Част III)» онлайн - страница 59

— Рушан, да не би да сънувам? Сержантът да се покланя на войник пехотинец? Сержант?

— И аз го видях, Идзуру — прошепна другият. — Я погледни войника. Ето сега се вижда, високият в края на колоната, виж го как си държи копието. Не е свикнал.

— Прав си, но… какъв е, а?

— Погледни как останалите се правят, че не го наблюдават!

С растяща възбуда те напрегнато оглеждаха войника, докато колоната приближаваше. Макар оръжията, униформата и всичко да бе като у останалите, безпогрешно се долавяше голямата разлика: в осанката, в походката, в телесните данни на благородник, макар и да се преструваше, че уж се тътри като другите войници.

— Лорд Йоши — възкликнаха едновременно двамата шиши, а Рушан тутакси добави:

— Той е мой.

— Не, мой е — възрази Идзуру.

— Аз го видях пръв — прошепна Рушан увлечено. Едва говореше от нетърпение.

— И двамата заедно го забелязахме, нека се опитаме заедно — така имаме по-големи изгледи за успех.

— Не. Говори по-тихо. „Един боец, и то веднъж“ — така заповяда Кацумата и ние се съгласихме. Мой е. Дай ми знак кога.

С разтуптяно сърце Рушан се промъкна през пешеходците и другите купувачи към по-удобна позиция за нападение. Те му се поклониха любезно — взеха го за един от мнозината обикновени самураи от нисък ранг, свободен от дежурство в някои от официалните гарнизони, не му обърнаха повече никакво внимание и се приготвиха да се поклонят на наближаващата колона.

Рушан зае позиция в края на пътя. Хвърли последен поглед, за да определи местоположението на набелязаната жертва. После седна на едно столче с гръб към строй, вперил очи в приятеля си Идзуру, изпълнен с покой. Предсмъртното му стихотворение до родителите му бе в ръцете на шоя от тяхното село. Бе му го дал преди години, когато той и десет други ученици самураи се бяха разбунтували. Всичките бяха гоши и се разбунтуваха, задето не ги приемат в училище с по-високо образование. Родителите им не бяха в състояние да платят неизбежните подкупи на местните чиновници. Тогава момчетата избиха чиновниците, обявиха се за ронини и за соно-джой.

От десетимата само той бе останал жив. „Скоро ще умра“ — помисли си възторжено; знаеше, че е подготвен, обучен, в разцвета на силите си, а Идзуру щеше да му бъде свидетел.

Идзуру също се бе разпалил. Вече се бе спрял на свой план за нападение, ако Рушан се провали. Самоуверено се премести на по-удобен стол. Погледът му се откъсна от патрула и се насочи към входа. Охраната се подготвяше за ритуала на проверката отвъд преградите. Той веднага забеляза, че се суетят повече от обикновено, чуваха се повече лаещи команди, а войниците бяха по-чевръсти и нервни от всякога.

Той се изруга. „Знаели са! Разбира се, че са знаели още когато колоната тръгваше! Ето защо бяха толкова сприхави и раздразнителни цяла сутрин! Всички са знаели, че господарят Йоши е предрешен и на воля. Но защо? И къде е ходил? При Огама! Но защо? Дали не гласят нова засада срещу нас? Пак ли ни е предал някой?“

През цялото време погледът му се щураше насам-натам, без да забравя за Рушан. Преценяваше разстоянието и определяше най-подходящия момент. Вече мнозина от пешеходците и дюкянджиите се кланяха. Всеки момент офицерът щеше да нареди на колоната да спре, офицерът на Портата щеше да излезе, за да го посрещне, и двамата щяха да си разменят поклони, заедно щяха да инспектират пристигащите и после всички щяха да се приберат.