Читать «Гай-джин (Част III)» онлайн - страница 44

Хай стрийт и кеят все още бяха претъпкани в приятната вечер. Търговци, войници, моряци, дюкянджии правеха редовната си разходка или стояха на групички, бъбреха и се смееха, тук-там започваха импровизирани концерти и се клатушкаха пияници или се мяркаха ловки мъжки проститутки. Долу на брега неколцина моряци бяха напалили огън и танцуваха пиянски около него. Сред тях имаше някакъв травестит. От далечината се носеше приглушеният тътен на Пияния град.

Всички забелязаха зловещото присъствие на новодошлите. Хората се заковаха на място. Разговорите стихнаха по средата на думата. Обърнаха погледи на север. Най-близкостоящите се отдръпнаха заднишком. Неколцина се заопипваха за револверите си и се проклеха, че не са си ги взели. Други се разстъпиха, а един войник в отпуск хукна презглава да повика нощния матроски караул.

— Какво има, сър? — запита Горнт.

— Засега нищо — отвърна навъсено Норбърт.

Двамата стояха сред групичка на стъргалото, все още доста далеч от самураите, които не обръщаха никакво внимание на стихналата тълпа и според обичая си се влачеха не в крак.

Лънкчърч боязливо се промъкна при тях.

— Въоръжен ли си, Норбърт?

— Не, ами ти?

— Не.

— Аз съм въоръжен, сър — Горнт извади миниатюрния си пистолет, — но едва ли ще има полза от това, ако са настроени враждебно.

— Винаги съм казвал, млади човече — дрезгаво се намеси Лънкчърч, — че щом се двоумиш, най-добре да си плюеш на петите. — Подаде ръка на Горнт, преди бързо да се отдалечи: — Барнаби Лънкчърч, господине, радвам се, че се запознахме. Добре дошли в Йокопоко, ще се видим в клуба — чух, че играете бридж.

Наоколо всички тихичко се измъкваха. Пияните мигновено изтрезняха. Всеки бе нащрек. Добре познаваха скоростта на стремителните самурайски нападения и вършеещите им саби. Норбърт вече си бе набелязал път за отстъпление, ако се наложеше. И в този миг съзря незабавната поява на матроския нощен караул от страничната улица с готови пушки. Начело крачеше сержант. Заеха внушителна, но не и предизвикателна позиция и Грейфорт си отдъхна.

— Вече няма страшно. Винаги ли носиш това нещо, Едуард?

— О, да, сър, винаги. Мисля, че ви бях казал.

— Не, не си — рязко отвърна Норбърт. — Може ли да го видя?

— Разбира се. Зареден е, да знаете.

Пистолетът беше мъничък, но смъртоносен. Двуцевен. С два бронзови патрона. Дръжката му бе обкована със сребро. Норбърт го върна на младежа, като го изгледа сурово.

— Бива си го. Американски ли е?

— Френски. Татко ми го подари, когато заминавах за Англия. Каза ми, че го бил спечелил от един комарджия на някакъв речен параход. Това е единственото, което съм получил от него през живота си. — Горнт се изсмя тихичко. И двамата наблюдаваха приближаващите самураи. — Не се разделям с него дори насън, сър, ала съм стрелял само веднъж. По една дама, която се измъкваше посред нощ с портфейла ми.

— Улучи ли я?

— Не, сър, дори не се и опитвах. Само й разделих косата на прав път, за да я сплаша. Една дама не бива да краде, нали, сър?

Норбърт изсумтя и пак се вторачи в самураите. Бе видял Горнт в нова, опасна светлина.