Читать «Гай-джин (Част III)» онлайн - страница 115
Джеймс Клавел
— О, така ли? Защо?
— Тайна.
— Каква тайна? — Норбърт хвърли поглед към вратата. Лий, възрастен кантонец с дълга, дебела плитка, облечен в спретната ливрея, с бяла жилетка и черни панталони, се заклатушка в стаята с чаши, шампанско в кофичка с лед и с чиста кърпа, преметната през ръката му. За секунди сервира. Когато вратата се затвори подире му, Норбърт вдигна чашата си: — Наздраве и смърт на всички Струанови. Каква е тая тайна?
— Бяхте ми заръчали да се сприятеля с него. Така и сторих. Той вече ми се доверява. Първо…
— Наистина ли?
— До известна степен, но нещата се подобряват с всеки изминал ден. И тъй, първо — за тази вечер. Написал е писмото и направи подобно съобщение, за да се подмаже тайно на адмирала.
— Какво?
— Може ли? — Горнт махна с ръка към шампанското.
— Разбира се. Седни и ми обясни какво искаш да кажеш.
— Малкълм се нуждае от съгласието на адмирала да се качи на „Пърл“ утре и по тази прич…
— За какво, по дяволите, говориш?
— Случи се да чуя поверителния им разговор. Те излязоха на терасата след вечерята. Аз в това време разглеждах някои от картините му — бях забелязал няколко платна на Аристотъл Куонс — и, ами… гласовете им се чуваха добре оттам. — И Горнт почти дума по дума предаде разговора между Малкълм и адмирала. — Кетърър завърши с думите: „Да видим какво можеш да направиш за десет-петнайсет минути.“
— И това ли е всичко? Не споменаха ли какво става на борда и кое е важното, свързано с „Пърл“?
— Не, сър.
— Чудно, много чудно. Какво би могло да бъде?
— Не зная. Цялата вечеря бе странна. Докато се хранехме, улавях как Струан от време на време хвърля поглед към адмирала, но нито веднъж не успя да улови неговия. Изглеждаше, сякаш адмиралът умишлено го избягва, без това да си личи много-много. Ето какво събуди любопитството ми, сър.
— А къде седеше адмиралът?
— До Анжелик, на почетното място от дясната й страна. А Сър Уилям — отляво. Би следвало да е обратното. И това е странно, нали? Аз седях до Марлоу. Той не откъсваше очи от Анжелик и приказваше скучни неща за военноморския флот, но нито дума за каквото и да било пътуване утре, макар от думите на Струан да останах с впечатлението, че то е било запланувано отдавна и се очаква само съгласието на адмирала. След като Кетърър си тръгна, върнах разговора си с Марлоу към утрешния ден, но той ми каза само: „Може да отплаваме на изпитания, друже, стига адмиралът да разреши. Защо питаш?“ Отговорих му, че обичам корабите, и го помолих да ги съпроводя. Марлоу се засмя и ми обеща да уреди някое друго пътуване. После и той си тръгна.
— И не каза нищо за Струан и за момичето?
— Не, сър. Нали ви обясних — не откъсваше очи от нея.
— Заради циците й — измърмори Норбърт. — Какво стана, след като Струан направи своето съобщение?
— Отначало настъпи тишина, после се вдигна врява, посипаха се въпроси, смехове, дюдюкане. Марлоу и останалите флотски офицери го посрещнаха с одобрителни възгласи, но повечето присъстващи се разгневиха. Макфей пребледня като платно, Дмитрий едва не заплю Струан, а Сър Уилям се втренчи в него и поклати глава, сякаш горкото момче е станало предмет на съжаление. Аз се бях вторачил в Кетърър. Той така или иначе не се издаде с нищо и каза на Малкълм само: „Интересно.“ Веднага се изправи, благодари за вечерята и си отиде. Струан се опита да го спре, взе да го разпитва за утре, но адмиралът или не го чу, или се направи, че не го чува, излезе и остави Малкълм разтреперан. В същото време, сър, всички говореха едновременно, без да се изслушват един друг, като на китайски пазар. Повечето вбесени крещяха на Струан, че е откачил, как щели да поддържат търговията — все очевидни и верни неща.