Читать «Гай-джин (Част III)» онлайн - страница 103
Джеймс Клавел
„Сър Уилям ще ми плати щедро за точни сведения, а Анри хич няма и да се сети. Да се провалят в ада дано и двамата!“
— Райко-сан, какво става в Йедо?
— Да си дойдем на думата — какво става тук? — запита тя в отговор и с това започнаха преговорите им. — Война, а? Ужасно! Всеки ден все повече войници се упражняват на стрелбището, все повече топове стрелят и плашат моите момичета.
— Толкова съжалявам, говори по-бавно, моля.
— Ах, толкова съжалявам. — Райко заговори по-бавно. Разказа му колко са стреснати в Йошивара, нарисува му интересна местна картина, но не сподели нещо, което той да не знаеше.
А той й разправи някои подробности за флотата и за армията, убеден, че и тя не ги чува за пръв път. Пиха мълчаливо. После Райко каза тихо:
— Мисля, че определени чиновници ще платят щедро, за да научат какво планира и за кога водачът на гай-джин.
Андре кимна:
— Да. Мисля също, че и нашият водач ще плати много, за да узнае къде и какви самурайски сили има в Нипон, кой ги предвожда и за тоя
Тя засия във възхитителна усмивка и вдигна тънката си, прозрачна порцеланова купичка:
— За новото съдружие. Много пари без много приказки.
Той се чукна с нея и подхвърли предпазливо:
— Малко приказки — да, но да са важни и да донесат пари.
— Ийе — възкликна Райко, като се преструваше на възмутена, — да не би да съм треторазредна кучка без мозък в главата си? Без чест? Без съобразителност? Без връзки, без… — но не се сдържа и се разкиска. — Ние с теб се разбираме напълно. Ела при мен утре по пладне. А сега си върви и се срещни със своята прекрасна Хиноде. Наслаждавай се на нея и на живота, докато все още всички ние сме живи.
— Благодаря ти. Но не сега. Моля те, кажи й, че ще дойда по-късно. — Той й се усмихна. Тази жена му харесваше. — Ами ти, Райко?
— Аз си нямам Хиноде, при която да отида, за която да копнея, да й пиша стихотворения, която да ме изпълва с възхита. Някога беше другояче. Сега съм по-разумна. Наслаждавам се на сакето и печеля пари, печеля пари и се наслаждавам на сакето. Хайде, върви — рече Райко и рязко се изсмя, — но утре ела. По пладне.
Андре си тръгна, а тя поръча на прислужничките си да й донесат още питие, но този път топло и да не я безпокоят. Бе видяла дружелюбието, изписано на лицето му, заедно с дълбоката му страст към Хиноде и усети, че отново я наляга тъга. Тъкмо затова го бе отпратила.
Не понасяше да има свидетели на своето нещастие и на жалките сълзи, които бликваха от очите й. Не бе в състояние да ги спре — нито тях, нито скръбта си. В същото време се презираше за тази своя слабост, която всъщност представляваше неистов копнеж по отминалата младост, по момичето, което бе някога. Това момиче, тази младост си бяха отишли съвсем неотдавна и вече никога нямаше да се върнат.
„Не е честно, не е честно, не е честно — стенеше Райко и надигаше купичката. — Аз не съм дъртата вещица, която виждам в огледалото, аз съм си аз — Райко Хубавицата, куртизанка от втора категория. Така е, така е, така е.“
