Читать «Гай-джин (Част I)» онлайн - страница 97

Сладки ветрове и нови лица, екзотични нощи и прекрасни дни, началото на голямата авантюра, красив богат сън — всичко рухна, както Малкълм сега, всичко бе развалено от гнусния туземец!

„Защо не мога да мисля за добрите страни — питаше се Анжелик, терзаейки се. — Защо добрите мисли се променят в лоши, после в ужасни и тогава започвам да си спомням какво наистина се бе случило и започвам да плача.

— Недей! — заповяда си тя, изгони сълзите. — Дръж се. Бъди силна!

Преди да излезеш от стаята, просто реши: нищо не се е случило, ще се държиш, както обикновено, докато дойде следващата ти менструация. Когато започне — а тя ще започне, — тогава ще си в безопасност.

Но ако, ако не започне?

Няма да мислиш за това. Твоето бъдеще няма да се провали, няма да е честно. Ти ще се молиш и ще стоиш близо до Малкълм и ще бъдеш като Флорънс Найтингейл и после може би ще се ожениш за него.“

Анжелик го погледна над носната кърпа. За нейно учудване той я наблюдаваше.

— Още ли е толкова ужасна миризмата? — попита Малкълм тъжно.

— Не, cheri — отвърна тя, доволна, че лъжата й звучеше все по-искрено всеки път и й струваше все по-малко усилие. — Малко супа?

Изтощен, той кимна, знаеше, че трябва да хапне, но каквото и да преглътнеше, щеше да го повърне, напъните щяха да разкъсат шевовете, а болката, която следваше, щеше да го лиши от мъжественост, въпреки че се опитваше да й устои.

— Дю не го мо — измърмори той. Ругатнята беше на кантонски, първия му език от детството.

Анжелик поднесе чашата, Струан пи и щом тя попи брадата му, пийна още малко. Едната негова половина искаше да й заповяда да си отиде, докато оздравее напълно, другата се ужасяваше, че девойката ще си тръгне и няма да се върне никога.

— Съжалявам за всичко това. Приятно ми е, че си тук.

В отговор Анжелик само докосна челото му леко, искаше да излезе, нуждаеше се от чист въздух, за да не се изпусне.

„Колкото по-малко говориш, толкова по-добре — бе решила тя. — Тогава няма да попаднеш в капан.“

Тя се наблюдаваше как го обслужва и оправя, докато мисълта й я отнасяше към обикновените случки в Хонконг или Париж, повечето в Париж. Никога нямаше да си позволи да забрави онзи нощен полусън. Никога през деня, твърде опасно е. Само нощем, когато вратата бе здраво залостена и вече сама, и в безопасност в леглото, даваше воля на сълзите си. Тогава разрешаваше и на мисълта си да отпътува натам, където щеше…

Почука се.

— Да?

Влезе Бабкот. Анжелик се изчерви под неговия поглед. „Защо мисля, че той винаги може да прочете мислите ми?“

— Само исках да видя какво правят моите двама пациенти — рече лекарят приветливо. — Е, г-н Струан, как сте?

— Все така, благодаря ви.

Острите очи на Бабкот забелязаха, че половината супа е изпита, но не бе последвало никакво повръщане. „Добре.“ Той задържа китката на Струан. Пулсът бе ускорен, но чукаше по-добре от преди. Челото все още лепкаво, все още с температура, но тя също се бе смъкнала в сравнение с вчерашната. „Да се осмеля ли да се надявам, че той наистина ще оздравее?“ Устата му похвали колко се е подобрил пациентът, явно с помощта на дамата; да, негова милост лекарят нищо друго не може да направи за него, нищо друго, освен обикновеното. „Наистина малко неща можеха да се кажат, освен че всичко е Божа работа, ако има Бог. Защо ли винаги добавям това! Ако има.“