Читать «Гай-джин (Част I)» онлайн - страница 65

Джеймс Клавел

Марлоу обясни:

— Когато проверих при вас нощес, вие спяхте като заклан; знаем, че Бабкот ви е упоил, така че не очаквам да сте чули за нашия убиец.

Стомахът на Тайърър се сви. Разказаха му. И за Анжелик.

Тя тук ли е?

— Да, храбра дама! — За момент мисълта за нея завладя Марлоу. Той си нямаше любима нито у дома, нито някъде другаде, само няколко подходящи братовчедки, но нищо по-специално и за първи път това го направи щастлив. „Може би Анжелик ще остане и тогава… и тогава ще видим.“

Вълнението му нарасна. Точно преди да потегли от дома си в Плимут преди година, баща му капитан Ричард Марлоу от Кралските военноморски сили му каза: „Ти си на двайсет и седем, момко, вече имаш свой собствен кораб — макар и корито, — най-големият си и е време да се ожениш. Когато се върнеш от обиколката до Далечния изток, ще минаваш трийсетте. С повече късмет дотогава ще съм вицеадмирал и ще… е, мога да ти отпускам някоя и друга допълнителна гвинея, но, за Бога, не казвай на майка си… или на братята и сестрите си. Време е да се решиш! Какво ще кажеш за братовчедка ти Делфи? Нейният баща е военен, макар и само в индийската армия.“

Марлоу бе обещал, че като се върне, ще реши. Сега може би нямаше да му се налага да избира за коя любима да се ожени — за втората, за третата или четвъртата.

— Г-ца Анжелик вдигна тревога в Колонията, после настоя да дойде тук снощи — г-н Струан пожела да я види спешно. Той май не е много добре, раната му всъщност с доста лоша, така че я доведох. Тя е истинска дама.

— Да.

Настъпи странно мълчание, всеки знаеше за какво мислят другите. Филип Тайърър го наруши пръв:

— Защо ли е идвал убиец тук?

Събеседниците доловиха страха му.

— От лошотия, предполагам — рече Палидар. — Няма нищо страшно, заловихме негодника. Посетихте ли г-н Струан тази сутрин?

— Надзърнах, но той спеше. Надявам се, че ще се оправи. Операцията не беше много добра и… — Тайърър млъкна. Отвън се чу някаква караница. Палидар отиде до прозореца, останалите го последваха.

Сержант Тауъри крещеше на един полугол японец от далечния край на градината и му махаше да се приближи:

Хей ти, ела тук.

Мъжът, очевидно градинар, беше добре сложен, млад и стоеше на около двайсетина ярда. Имаше само препаска, беше нарамил сноп пръти и клони, наполовина завити с мръсен чер парцал, и продължаваше несръчно да събира още. За момент се изправи, после започна да се кланя унизено пред сержанта.

— Господи, тези мръсници нямат никакъв срам — рече Палидар с отвращение. — Дори китайците не се обличат така… нито индианците. Човек може да им види срамотите.

— Казаха ми, че ходят така дори през зимата, някои от тях — обади се Марлоу, — изглежда, не усещат студа.

Тауъри отново закрещя и замаха. Мъжът продължи да се покланя, да кима енергично, но вместо да тръгне към него, се направи, че го разбира погрешно, покорно зави, все още полуприведен, и побягна уплашено към ъгъла на сградата. Докато притичваше под техния прозорец, той се втренчи в тях за момент, преви се още повече към земята в угоднически поклон и забърза към постройките на прислугата, скри се в шубрака, изчезна.